Купър учудено го погледна.
— Казахте, че сте я убили от страх. Това ли си представяхте през цялото време?
— Не. Представях си как се любим — прошепна той.
— С Матилда?
— Разбира се — Дънкан избърса сълзите си с опакото на ръката. — Никога не съм се любил с Вайълит. Не можех.
Боже мили, помисли си Купър отвратен, никаква милост ли не е имал този мръсник към бедната женица?
— Не можехте или не искахте, мистър Орлов?
— Не можех — думата бе произнесена съвсем ясно. — Матилда правеше някои неща — той притеснено се огледа, — от които Вайълит се отвращаваше — гласът му се пречупи. — Беше толкова неприятно и за двама ни, когато се опитвах да й покажа какво искам.
Купър цинично се изсмя.
— Ясно. Вероятно това ще бъде защитната ви теза пред съда, нали? Убили сте Матилда Гилеспи, защото ви е развратила и е създала у вас вкус към неща, които мъжете искат само от проститутките.
От влажните устни на Орлов се откъсна сподавен стон.
— Вие не знаете какъв страх можеше да внушава тя. Не знаете какво означава Матилда да те държи в ръцете си — той погледна уморено сержанта. — Когато купихме Уинг Котидж, адвокатът ни откри, че съществува разрешително за строеж на територията на парка. Съгласихме се на покупката само защото Матилда склони да включим в договора клауза, която ни даваше право на вето по въпроса за евентуален бъдещ строеж — Дънкан горчиво се изсмя. — Вината си е само моя. Познавах я много по-добре от Вайълит. От самото начало знаех, че договорът не струва дори колкото хартията, на която е написан — той прехапа устни, опитвайки се да се овладее. — Тя беше длъжна да ме уведоми за новото предложение на Хауърд, защото й беше необходим моят подпис. Според строителния план излизаше, че една от къщите ще бъде на десет метра от задната ни стена. Казах, че аз и Вайълит не сме съгласни, а тя едва не умря от смях. „Защо говориш глупости, Дънкан! Или си забравил колко много неща знам за теб?“
Той не можа да продължи и Купър нетърпеливо го подкани.
— Значи ви е изнудвала да подпишете?
— Разбира се. Бяхме в гостната. Тя излезе замалко до библиотеката и се върна с някаква книга, от която започна да ми чете — той се задъха. — Беше един от нейните дневници… Лъжи и мръсотии и не само за мен. Интимни подробности за Вайълит, неща, които е споделяла с нея, когато е била пияна. „Искаш ли да преснимам това, Дънкан, и да го пусна из селото? — попита ме. — Искаш ли цял Фонтуел да разбере, че Вайълит все още е девствена, защото това, което си поискал от нея през първата брачна нощ, е било толкова отвратително, че до сутринта е стояла заключена в банята?“ — Гласът му затрепери. — Правеше й удоволствие, не можеше да се откъсне от проклетия дневник. Прочете ми откъси за семейство Мариот, за викария, за горките й прислужници Спиди… За всички — той отново млъкна.
— А после вие се върнахте, за да прочетете останалото.
Дънкан безпомощно разпери ръце.
— Бях отчаян. Опитвах се да намеря нещо, което на свой ред да използвам срещу нея, но и да не е свързано с мен. Като изключим наркоманията на Джоана, кражбите на Рут и нейната заблуда, че доктор Блейкни е34 дъщеря и от Пол Мариот, останалото беше нещо като опис на обектите на нейната омраза. Тези дневници бяха рожба на болен разум. Предполагам, че са й служели за нещо като отходен канал, в който да излива злобата и мръсотията си. Доверявала е всичко на хартията, за да не се побърка.
— Това не може да оправдае убийството — каза Купър строго. — Имали сте възможност да използвате проблемите на дъщеря й и внучката й срещу нея. Тя е била горда жена. Сигурно не би искала тези проблеми да станат публично достояние.
Дънкан го погледна уморено.
— Никога не съм предполагал, че ще я убия, до онази сутрин, в събота, когато при нея дойде Джейн Мариот. Възнамерявах да я заплаша, че ще съобщя, каквото знам, на доктор Блейкни. Но както вече ви казах, погуби я моят страх. Един смел мъж би казал: „Публикувай каквото искаш и върви на майната си.“
— Не разбирам — объркано рече Купър.
— Тя заяви на Джейн Мариот, че нещата ще тръгнат зле, защото Джеймс е чел личните й книжа (изобщо не се досещаше, че съм бил аз), и затова е решила, че няма смисъл повече да си мълчи. — Лицето му беше посивяло от умора. — Веднага щом Джейн си тръгна, аз отидох при нея и я попитах какво иска да каже с това, че няма повече да си мълчи. Тя грабна Укротителя и започна да ме плаши с него. Взе да ми се подиграва: „Матилда Кавендиш и Матилда Гилеспи не пишат дневници за удоволствие, Дънкан. Дневниците са тук, за да отмъстят на хората. Те са живи, Дънкан. Ще ви ликвидират до един“ — той млъкна и мъчително преглътна. — Виждах, че е напълно полудяла, но по-страшното беше, че тя самата го съзнаваше. Казах й, че ще повикам лекар, а тя се изсмя и ми цитира „Макбет“: „Тук нужен е не лекар, а духовник“ — Дънкан примирено вдигна ръце. — Помислих за всички хора, описани в тези дневници. Ако тя ги публикуваше, на повечето от тях наистина щеше да е необходим по-скоро духовник. Ето затова през онзи ужасен следобед за пръв път от дълго време накарах мозъка си да работи… Боже Господи…