Тя разсеяно гледаше през прозореца. Мина доста време, преди да отговори.
— Не беше необходимо да правя каквото и да било. Достатъчно беше, че съм й дъщеря. Тя смяташе, че съм същата като нея, и това, разбира се, я караше да се страхува от мен просто защото познаваше себе си и знаеше на какво е способна.
— Не разбирам.
Тя рязко се обърна и го погледна в очите.
— Видях я как уби баща си. Живееше в непрекъснат страх, че и аз ще направя същото с нея.
— Бихте ли го направили?
Джоана неочаквано се усмихна и той остана поразен от красотата й.
— Аз съм като Хамлет, сержант — „луда само при северозападен вятър“. Едва ли ще ми повярвате, но и аз живеех в непрекъснат страх, че тя ще ме убие. Съвсем отскоро започнах да спя като хората.
— Ще се върнете ли в Лондон?
— Разбира се — вдигна тя рамене. — „Ако на човек му омръзне Лондон, значи му е омръзнал животът.“ Чели ли сте Самюел Джонсън, сержант? Много по-забавен е от Шекспир.
— Ще го прочета, мисис Ласел. Обещавам ви.
Докато нанасяше последните мазки върху портрета на Джоана, с крайчеца на окото си Джак наблюдаваше Сара. Тя стоеше до прозореца, загледана в гористия хоризонт с опряно в студеното стъкло чело.
— Какво си се умислила? — не се стърпя той накрая.
— Моля? — сепнато се обърна тя.
— Питах те за какво толкова мислиш
— О, нищо… Нищо конкретно.
— За бебета, предполагам — опита се да отгатне той, но в гласа му нямаше обичайната иронична нотка.
Тя отиде до средата на стаята и се загледа в портрета на Матилда.
— Е, добре, позна. Но няма защо да се тревожиш. Не беше нищо, свързано с теб. Напротив, мисля си, че си прав — да гледаш деца е работа за балами. Само мъки и неприятности. Да ти кажа честно, май вече и аз съм склонна да играя на сигурно и да си спестя тези емоции.
— Жалко — промърмори той, докато бършеше четката в някакъв парцал. — Точно бях започнал да свиквам с идеята.
Макар и с усилие, тя успя да запази тона си непроменен.
— Мога да изтърпя подигравките ти почти за всичко, Джак, но не и по повод на децата. Чувството ми за хумор по този въпрос беше унищожено в момента, в който Сали Бенедикт унищожи резултата от вашата малка грешка.
Той изглеждаше доста замислен.
— Доколкото разбирам, в момента аз съм виновен за това, че съм от мъжки пол, а освен това изглежда възнамеряваш да внушиш на Рут чувството за вина през целия й останал живот във връзка с предстоящия й аборт.
— Това са различни неща.
— Нима? Би ли ми обяснила разликата?
— Рут на никого не е изневерявала — процеди тя през стиснати зъби.
— Значи все пак не говорим за бебета, Сара, а за личното ми право да решавам как да живея. С други думи, за изневярата. Наистина това са различни неща.
— За теб може би. За мен не. Да се посветиш на един човек е като да се посветиш на Бога. След като мисълта жена ти да забременее от теб ти е толкова непоносима, защо си бил нехаен към същия проблем, когато е ставало дума за любовницата ти?
По бузите й избиха червени петна и тя се обърна към прозореца.
— Било каквото било. Повече никога не искам да говоря за това.
— Защо не? Нямаш представа колко е забавно — протегна се Джак и се усмихна, гледайки неподвижния й гръб. — Цяла една година ми беше забавно. Адски забавно. Като в ада. Измъкна ме от Лондон, без дори да си дадеш труда да кажеш нещо от рода на „според теб“ или „не мислиш ли, че…“, „как смяташ“. Докара ме в тая пустош — добре. Държането ти говореше: „Ако щеш, Джак — ти си просто нещастникът, който се ожени за мен.“ И това добре. Търпеше се. Търпях също батко Робин Хюит да си разнася задника из кухнята. Търпях, когато те гледаше и точеше лиги. Търпях, когато гледаше мен, сякаш току-що съм се напикал. Хилех се, когато умствени инвалиди плюеха картините ми, когато зад гърба ми ме наричаха „оня никаквец, дето живее на гърба на жена си“. За капак трябваше непрекъснато да слушам Кийт Смолет да ми изброява твоите достойнства и добродетели. През цялото това време само един човек се отнесе с мен човешки — Матилда. Ако не беше тя, щях да съм си вдигнал парцалите още през септември. Щях да те оставя бавно да се задушаваш в соса на собственото си самодоволство.