Джак я гледаше стреснато и тя разбра, че поне веднъж е улучила право в десятката. „Той няма и да разбере — помисли си Сара, — че в края на краищата нещо говореше и в негова полза.“
— Трябваше да ми кажеш — изтърси той глупаво.
Тя се засмя, сякаш най-искрено се забавляваше.
— Защо? Не ти, а Сали беше моят пациент и кълна се в яйцеклетките, тя нямаше никакво намерение да износва резултата от вашите малки забавления и да загуби шанса си на по-високо ниво. Не можеш да се правиш на Жулиета, щом си бременна в шестия месец, Джак, а желанието й беше, когато състезанието започне, тя да бъде на стартовата черта. О, аз изпълних дълга си: посъветвах я да си поговори откровено с теб, да се консултира, ако реши, и с адвокат, но със същия успех можех и да пикая срещу вятъра. Мисля, че ако трябваше да избира между рак и бременност, би избрала първото — Сара се усмихна шеговито. — Пък и да си говорим честно — и двамата знаем каква би била реакцията и на другия заинтересован. Това е единственият случай в досегашната ми практика, когато бях напълно уверена, че ако горкият зародиш беше стигнал до белия свят, щеше да бъде отхвърлен и от двете страни. Затова прехвърлих случая и отговорността на болницата. Те я вкараха вътре, а него го изкараха навън само за две седмици.
Той безцелно разбъркваше с четката боите върху палитрата.
— Това ли беше причината за внезапното ни преместване тук?
— Отчасти. Имах гадното чувство, че Сали е само първата от една дълга върволица.
— А другата причина?
— Не ми се вярваше, че дорсетските пущинаци ще ти харесат особено. Надявах се, че ще останеш в Лондон.
— Трябваше да ми кажеш — повтори той. — Никога не съм бил много добър в отгатването на намеци.
— Тук си прав.
Той остави палитрата и четката на столчето пред статива и започна да бърше ръцете си с парцал, напоен с терпентин.
— И защо ми даде тази отсрочка от една година? От великодушие? От злоба? Вероятно си решила, че ще е по-гот да ме изриташ тук, отколкото в Лондон, където щях да имам поне осигурено легло.
— Нито едното, нито другото. Просто все още се надявах. Без основание, разбира се. Както винаги.
Тя хвърли поглед към платното. Той проследи погледа й.
— Просто пихме чай. Нищо повече.
— Вярвам ти.
— Тогава защо се сърдиш? Аз не ти правя сцена, че си вечеряла с Робин.
— Не съм сърдита, Джак. Отегчена съм. Омръзна ми да бъда необходимото присъствие, от което се нуждае смешното ти самолюбие. Понякога си мисля, че си се оженил за мен не толкова за да си материално осигурен и че не това е истинската причина, а защото се нуждаеш от нечии чувства, за да стимулираш оплодителните си способности.
Тя високо се изкикоти.
— В такъв случай изобщо не би трябвало да се жениш за лекарка. Прекалено често се срещаме с такива случаи в работата си, за да можем да ги лекуваме и вкъщи.
Той се взря в нея.
— Така значи! Даваш ми пътя. Стягай си парцалките, Джак, и да не си припарил повече до вратата ми.
Тя се усмихна като Мона Лиза, с онази усмивка, с която го беше омаяла в началото на тяхната връзка. Разбира се, той си въобразяваше, че съвсем точно е отгатнал какво ще му отговори: „Животът си е твой. Решавай самостоятелно.“ Силата на Сара беше в това, че винаги действаше уверено и целеустремено, но същевременно слабостта й беше убеждението, че всички са като нея самата.
— Да — каза тя, — точно така. Бях се зарекла, че ако още веднъж се доближиш до Сали, ще смятам нещата между нас за приключени. Искам развод.
Когато на другата сутрин Сара слезе на долния етаж, той си беше отишъл. На кухненската маса имаше бележка:
„Изпрати документите за развода на Кийт Смолет — ще наема него. Ти можеш да си потърсиш друг адвокат. Ще искам половината от имуществото, така че не се привързвай прекалено към къщата. Студиото ще освободя веднага щом намеря друго. Ако не искаш да ме виждаш, не сменяй бравата. Когато си изнеса багажа, ще пъхна ключа под вратата.“
Сара прочете бележката два пъти и я хвърли в кошчето.
Джейн Мариот, дежурна в приемната на кабинета, беше сама, когато Сара влезе. Във Фонтуел доктор Блейкни идваше в понеделник следобед и в петък сутрин и понеже будеше повече симпатии от колегите си мъже, обикновено нейните приемни часове бяха по-натоварени.
— Има две бележки и няколко обаждания за теб, скъпа 0- съобщи Джейн. — Оставих ги на бюрото ти.
— Благодаря — Сара отиде до бюрото, — кой беше пръв?
— Доктор Дрю, в осем и четиридесет и пет, а после към единадесет и тридесет някакъв с температура. След това за съжаление се обадиха и за две посещения по домовете, но им казах да не ви чакат преди обед.