— Чудесно.
Джейн, пенсионирана учителка на около шейсет, майчински огледа Сара.
— Предполагам, че пак не си закусвала.
— Последната си закуска изядох още в пансиона.
— Да, но изглеждаш доста бледа. Работиш толкова много, а не си даваш сметка, че и лекарската работа е като всяка друга — трябва сама да се научиш да определяш темпото.
Сара се облакъти на бюрото и подпря брадичка на дланите си.
— Кажи ми нещо, Джейн. Ако съществува оня свят, раят, къде ли се намира?
В този момент напълно приличаше на някое от онези осемгодишни деца, които Джейн някога беше учила и изпитвала — малко плахо момиченце, което вярва, че мисис Мариот знае отговора.
— Мили Боже! Никой не ме е питал за такива неща, откакто престанах да учителствам.
Тя включи електрическия чайник и сипа с лъжичката кафе в две чаши.
— Винаги съм казвала на децата, че това място се намира в паметта на хората, които остават след нас. Колкото повече хора са те обичали тук, на този свят, в толкова повече сърца ще се запази споменът за теб. Това беше заобиколен начин да ги подтикна да бъдат добри един към друг. — Тя вдигна рамене. — Но аз мислех, че ти не си вярваща, Сара. Откъде този внезапен интерес към отвъдния живот?
— Вчера ходих на погребението на мисис Гилеспи. Бях много потисната и оттогава не преставам да мисля какъв е смисълът на живота.
— О, скъпа! Вечните въпроси и истини в единадесет и половина предиобед…. — Джейн сложи пред нея чаша черно димящо кафе. — Смисълът на живота на Матилда Гилеспи беше да не се различава от предходните пет поколения в своето семейство. Да бъде част от веригата, която вероятно ще продължи и в бъдещето, доколкото е предсказуемо.
— Още по-отчайващо — каза Сара мрачно, — защото означава, че за да придадеш смисъл на живота си, трябва непременно да имаш деца.
— Глупости, виж мен. Нямам деца, но никога не съм имала чувството, че съм непълноценна. Животът ни е такъв, какъвто сами си го направим.
Докато говореше, тя не гледаше към Сара и лекарката изпита неприятното чувство, че чува просто звуци, лишени от каквото и да било значение.
— За съжаление — продължи Джейн — Матилда направи много малко в своя живот. Тя никога не можа да се примири с факта, че съпругът й я напусна, а това я озлобяваше и я правеше трудно поносима. Изглежда си въобразяваше, че всички й се смеят зад гърба. Е, мнозина наистина го правеха — довърши тя откровено.
— Мислех, че е вдовица.
Колко малко знаеше всъщност за тази жена!
Джейн поклати глава:
— Ако приемем, че в момента мъжът й е жив, той е вдовец. Доколкото знам, никога не са си давали труда да се развеждат.
— Какво се е случило с него?
— Отиде в Хонконг да работи в някаква банка.
— Откъде знаеш?
— Пол и аз бяхме на почивка в Далечния изток десет години след като той и Матилда се разделиха. Сблъскахме се с него съвсем случайно в един хотел в Хонконг. На млади години бяхме добри познати, защото са воювали заедно с Пол.
Тя се усмихна загадъчно:
— Много се радваше, че ще живее в съседство с двама бивши съотечественици, и му беше абсолютно безразлично какво правят жена му и дъщеря му там, вкъщи.
— Кой ги издържаше?
— Матилда. Баща й я остави и много добре осигурена и понякога си мисля, че с това й направи лоша услуга. Щеше да бъде съвършено различна, ако беше използвала своя страхотен ум например за да се бори с беднотията — Джейн изцъка неодобрително. — Когато на човек му поднесат всичко на тепсия, това се отразява зле на характера му.
„Напълно вярно — помисли си Сара, — ако, разбира се, Джак е някакъв пример, макар да се съмнявам дали може да свърши дори тази работа. Скапаните му петдесет процента! Най-искрено му пожелавам да се задави с тях“ — продължи да се възмущава мислено.
— А той кога я изостави? Наскоро ли?
— За Бога, не. Напусна я на единадесетия месец от сватбата, което ще рече — преди повече от тридесет години. година или две получавахме писма от него, после изгубихме връзка. Честно казано, намирахме го за доста неприятен. когато бяхме в Хонконг, той вече се беше привързал към бутилката, а отгоре на това, щом се напиеше. ставаше агресивен. И двамата си отдъхнахме, когато писмата му спряха да идват. Оттогава изобщо не сме чували за него.
— Матилда знаеше ли, че той ви пише?
— Наистина нямам представа. Тогава вече се бяхме преместили в Саутхамптън и почти нямахме допирни точки с нея. От време на време чувахме да я споменават общи познати, но с изключение на това може да се каже, че и с нея бяхме загубили връзка. Върнахме се тук преди пет години, когато здравето на моя беден стар спътник в живота сериозно се разклати. Реших, че свежият дорсетски въздух ще бъде по-полезен за него, отколкото боклука, който дишахме в Саутхамптън.