Пол Мариот страдаше от хроничен емфизем и всеотдайната му съпруга отчаяно се грижеше за него.
— Било е най-доброто, което сте могли да направите — увери я Сара. — Той самият ми каза, че се чувства много по-добре, откакто се е завърнал по родните места.
От предишния си опит знаеше, че Джейн не обича да изоставя веднъж започната тема, затова се върна на нея.
— Ти добре ли познаваше Матилда?
Джейн се замисли.
— Израснахме заедно. Баща ми беше лекар тук в продължение на много години, а Пол беше политически помощник на баща й за известно време — сър Уилям беше местният депутат. Но не мисля, че познавам Матилда. Бедата беше там, че изобщо не я харесвах — тя погледна виновно. Ужасно е да се говори така за наскоро починал човек, но не искам да лицемеря. Тя определено беше най-неприятната жена, която някога е съществувала. Никога не съм упреквала Джеймс, че я напусна. По-скоро не мога да се начудя как се ожени за нея.
— Пари — предположи Сара с разбиране.
— Да, вероятно тази е била причината — съгласи се Джейн. — Той беше от старо аристократично семейство, което освен името си не притежаваше нищо друго, а Матилда беше толкова красива, също като Джоана сега. Крайният резултат от тази комбинация беше пълна катастрофа. Джеймс караше следдипломни курсове, което по онова време беше по-лошо и от бедност. Тя се държеше като мъжкарана, беше стиснала здраво кесията и му дърпаше конците, както си иска. Той я мразеше.
Едно от съобщенията за Сара беше от Рут Ласел — кратка бележка, вероятно пъхната под вратата на кабинета предната вечер. Почеркът беше изненадващо детски за момиче на седемнадесет-осемнадесет години: „Уважаема доктор Блейкни, много ви моля, ако е възможно, да дойдете утре (петък) в къщата на баба, за да се срещнем. Не съм болна, но бих желала да разговарям с вас. В събота вечерта трябва да съм в пансиона. Благодаря ви предварително. Искрено ваша Рут Ласел.“
Другата бележка беше запис на телефонно съобщение от Купър: „Телефонното обаждане на доктор Блейкни за сержант Купър е предадено. Той ще се свърже с нея по-късно през деня.“
Беше близо три часът, когато Сара намери време да отскочи до Сидар Хаус. Прекоси чакълестата алея и паркира срещу обърнатите към пътя прозорци на трапезарията, разположена в лявата част на сградата. Постройката беше в стил Джордж от жълтеникавосив камък, с дълбоко разположени прозорци и стаи с високи тавани. Сара винаги беше смятала, че тази къща е прекалено голяма за Матилда, а освен това е и изключително неподходяща за жена, която в дните с артритни кризи почти се инвалидизираше. Единствената отстъпка, която беше направила за разклатеното си здраве, беше стълбата ескалатор, облекчаваща продължителното й и трудно изкачване до горния етаж. Навремето Сара я убеждаваше, че е най-добре да продаде всичко и да се нанесе в едноетажна вила, на което Матилда отговори, че и през ум не й минава да стори подобно нещо. „Скъпа моя Сара, да живееш в едноетажна вила, която непременно ще носи името Мон Рьопо или Дънроумин, означава да слезеш няколко стъпала надолу, във втора или трета класа. Каквото и да предприемате в живота си, никога не губете достигнатия стандарт.“
Рут излезе, докато Сара отваряше вратата на колата си.
— Хайде да идем в лятната къща — каза тя отривисто и без да дочака какъвто и да било отговор, се запъти към ъгъла на къщата, покрила тънкото си тяло единствено с тениска и гамаши. Вървеше прегърбена под хапещия северен вятър, който въртеше окапалите листа по насипаната с чакъл алея.
Сара реши, че е по-възрастна и по-чувствителна към студа, взе от задната седалка якето си и я последва. С периферното си зрение мярна Джоана, която я наблюдаваше от тъмнината на трапезарията. Докато прекосяваше моравата по стъпките на момичето, Сара се питаше дали Рут е казала на майка си, че иска да проведе този разговор. И защо такава тайнственост? Нима бяха необходими всичките двеста метра до лятната къща, за да не ги чуе Джоана?
Когато Сара влезе сред разхвърляните в безпорядък тръстикови маси и столове в стил ар деко, останки от едно отминало (и може би по-щастливо) време, Рут вече палеше цигара.
— Предполагам, че сега ще започнете с лекциите — каза момичето предизвикателно, като затвори вратата и се настани на един стол.
— Лекции за какво? — Сара си взе друг стол, седна и се наметна якето. И при затворена врата беше доста студено.