— „Хамлет“ — обясни Сара на полицая, сякаш се извиняваше, — смъртта на Офелия. Удивително е как човек си спомня подобни неща след толкова години — трябва да съм го учила още в прогимназията.
Той отново се вгледа във ваната.
— Мисис Гилеспи беше ли чела „Хамлет“?
Сара измъчено кимна:
— Веднъж ми каза, че цялото й образование се състояло в това да учи наизуст големи откъси от Шекспир.
— Но ние едва ли ще научим нещо повече, като седим тук и гледаме бедната жена — каза малко троснато полицаят. — Освен ако и Офелия не е била убита.
Доктор Камарън поклати глава:
— Не е. СМъртта при нея е настъпила вследствие на удавяне — обясни той замислено. — В състояние на умопомрачение. — Докторът погледна Сара. — Мисис Гилеспи изпадаше ли в депресивни състояния?
— И да се е случвало, никога с нищо не го е показвала.
За полицейския служител присъствието на мъртвата беше значително по-мъчително, отколкото за двамата лекари, затова той поведе Сара към стълбищната площадка.
— Хиляди благодарности, че ни отделихте от времето си, доктор Блейкни. Съжалявам, че трябваше да изтърпите това, но се предполага, че като неин домашен лекар я познавате по-добре от мнозина.
Тя въздъхна.
— При старите хора е най-зле — продължи полицаят. — Живеят сами, загърбени от обществото… Понякога минават седмици, преди да ги намерят. — Той направи гримаса. — Много е неприятно. Направо имахме късмет, дето я откриха толкова скоро — след не повече от четиридесет часа според доктор Камарън. По негова преценка е станало в събота, някъде около полунощ.
Сара се облегна на стената и се загледа през площадката към спалнята на Матилда. През отворената й врата се виждаше старият дъбов креват, отрупан с възглавници. Витаеше странно усещане за присъствие — сякаш вещите, принадлежали на Матилда, все още пазеха нещо, което вече го нямаше в тялото й.
— Не беше чак толкова възрастна — възрази Сара уморено. — Шестдесет и пет, не повече… В днешно време изобщо не е много.
— Изглежда по-възрастна — отбеляза полицаят спокойно, — но в това няма нищо странно, след като всичката кръв е източена от тялото й. — Той погледна в бележника си: — Споменахте, че има дъщеря, живееща в Лондон, и сте чували и за някаква внучка, която е в пансион.
— Мистър и мисис Спиди сигурно знаят повече.
Беше успяла да ги зърне за миг в библиотеката при пристигането си: със сивкавите си лица, от които ужасът беше изтрил всякакво изражение, всеки вкопчил отчаяно ръце в ръцете на другия, те много приличаха на силно изплашени деца.
— От дълги години идват два пъти седмично. Той се грижи за градината, а тя чисти. Би трябвало да знаят повече от когото и да било.
Сержантът си записа.
— За съжаление от намирането на тялото досега нямаме никакви резултати от разпита им, като се изключат истеричните пристъпи на мисис Спиди. За всеки случай ще поразпитаме и из селото. — Той погледна към спалнята. — Там има празен флакон от барбитурати, а до него недопита чаша с уиски. Прилича на добре премислена работа… Продължавате ли да твърдите, че не сте очаквали да се самоубие?
— За Бога, не знам! — Сара прокара нервно ръка през късата си тъмна коса. — Не бих й предписала барбитурати, ако смятах, че съществува вероятност да злоупотреби с тях, но знае ли човек… Все пак Матилда ги вземаше от години- на времето ги предписваха повсеместно. И за да ви отговоря — да, все още поддържам мнението си. Склонна съм да изключа възможността за самоубийство като несъстоятелна. Тя ми беше пациентка и знам как жестоко я мъчеше артритът. Понякога имаше такива непоносими болки, че изобщо не можеше да мигне по цели нощи. — Сара смръщи вежди, сякаш пресмяташе нещо. — Във всеки случай едва ли са й оставали много хапчета. Тази седмица щеше да й е необходима нова рецепта.
— Може да ги е събирала и да се запасявала — отбеляза спокойно сержантът. — Тя доверяваше ли ви се?