— Защо ме повика тук, Рут?
— Не знаех какво да правя. Надявах се, че вие ще можете да ме посъветвате.
Сара наблюдаваше слабото, излъчващо злоба лице и се питаше дали Джоана има представа колко много я мрази дъщеря й.
— Не прави нищо. Не мога да си представя какво би могла да каже или да направи майка ти, за да подтикне Матилда към самоубийство, освен ако не е притежавала нещо, което да я уличава в престъпление.
— Точно така — съгласи се бързо Рут. — Намерила е някакво писмо, когато е била тук последния път. Казала е на баба, че ще го публикува, ако незабавно не промени завещанието си и не се махне от къщата. Затова баба се е самоубила. Тя остави всичко на мен, ако искате — да знаете. Тя искаше да остави всичко на мен.
Сега вече незрелите черти на лицето й изразяваха неподправена злоба и ненавист.
„О, Господи! — мислеше Сара. — Какво си се опитвала да ми кажеш, Матилда?“
— Виждала ли си това писмо?
— Не, но баба ми писа и ми разказа какво е имало в него. Твърдеше, че го прави, за да не науча нещата от майка ми. Сега виждате, че мама я е подтикнала. Баба ми се е опитала да попречи да изкарат мръсното й бельо пред всички — гласът й прегракна.
— Пазиш ли писмото?
Рут смръщи чело.
— Скъсах го. Но то не е важно, важно е другото, което майка ми е намерила. Тя ще го използва, за да се опита да промени завещанието на баба.
— Смятам, че трябва да се обърнеш към адвокат — каза Сара твърдо и понечи да стане. — Аз бях само лекар на баба ти. Не мога да застана между теб и майка ти, Рут, и съм напълно сигурна, че и Матилда не би поискала такова нещо от мен.
— Да, но тя го е поискала! — извика момичето. — В писмото си пише, че ако нещо се случи с нея, трябва да говоря с вас. Казва, че вие ще знаете какво е най-добре да се направи.
— Едва ли. Баба ти не ми се доверяваше. Всичко, което знам за вашето семейство, го чух днес тук, от теб
Тънката ръка на Рут се пресегна и хвана нейната. Беше ледена.
— Писмото е било от чичото на баба, Джералд Кавендиш, до неговия адвокат. Представлявало завещание, надлежно подписано и подпечатано, и в него се казвало, че желае цялото му имущество да премине в притежание на дъщеря му.
Сара усещаше как вкопчената в нея ръка трепери, но не можеше да прецени дали причината е студът или напрежението.
— Продължавай — подкани я тя.
— Тази къща и всички пари са били негови — той бил по-големият брат.
Сара отново вдигна рамене.
— Какво се опитваш да ми кажеш? Че Матилда никога не е имала права над тях? Извинявай, Рут, но нищо не разбирам. Наистина трябва да си намериш адвокат и сериозно да поговориш с него. Аз изобщо не мога да се ориентирам в какво положение се намираш от правна гледна точка. Казвам ти го съвсем искрено, не мога.
В същия миг усети как подсъзнанието й неспокойно се размърда.
— Добре, ако негов наследник е била дъщеря му, защо матилда не е била автоматично обезнаследена?
— Защото абсолютно никой не е знаел, че му е дъщеря — обясни Рут мрачно, освен баба, но тя навсякъде и винаги е твърдяла, че бащата е Джеймс Гилеспи. Тази дъщеря е майка ми, доктор Блейкни! Чичото на баба ми е чукал племенницата си! Гнусно, нали?
Днес ме посети Джоана. Почти през целия обед ме фиксираше с оня неин особено неприятен поглед; чак си спомних, че навремето татко имаше един териер, който неочаквано стана зъл и се научи да хапе, та се наложи накрая да го убият — миг преди да впие зъби в дланта на татко и да разкъса месото чак до костта, в очите му се появи същия злобен блясък.
После тя прекара по-голямата част от следобеда в библиотеката да търси нещо. Каза, че искала да намери ръководството за аранжиране на цветя, останало от майка ми, но, разбира се, лъжеше — ясно помня, че й го дадох, когато се премести в Лондон.
Има съвсем курвенски вид. Толкова много грим за една разходка на село и толкова смешно къса за възрастта й пола! Предполагам, че отново е зарязала поредния сваляч някъде по крайпътните кръчми. Според Джоана сексът е валута, с която без никакви притеснения можеш да се разплащаш за направените ти услуги.
О, Матилда, Матилда! Какво лицемерие!
Чудя се дали тези мъже си дават сметка колко малко я интересуват? Дори, струва ми се, не става дума за истинско презрение, а за естествено и неподправено безразличие към всякакви чувства, освен ако, разбира се, не са нейните собствени. Трябваше да се вслушам в съвета на Хюс Хендри и да настоявам да я прегледа психиатър. Тя е съвършено луда, но също такъв естествено беше и Джералд. „Колелото на мъченията направи пълен кръг.“