Излезе от библиотеката с неговото смешно завещание, като го държеше пред себе си с протегнати ръце, сякаш беше някаква свята реликва, и по напълно детински и глупав начин ме прокле, задето съм й откраднала наследството. Кой ли й е казал…
ЧЕТИРИ
Когато същата вечер се прибра вкъщи, Сара отиде правов студиото на Джак. Не личеше нищо да е премествано. Тя хвърли бегъл поглед на платното върху триножника и трескаво започна да прехвърля портретите, струпани накуп и опрени на стената. Тези, които й бяха познати, оставяше, непознатите нареждаше един до друг до стената, с лице към стаята. В крайна сметка останаха три, за които нямаше никакъв спомен да ги е виждала някога. Отдръпна се и ги загледа, като се опитваше да отгатне кои са хората, изобразени на тях. По-точно, търсеше портрет с нетипично изпълнение и колорит.
Страшно много се надяваше да не намери подобно нещо и, разбира се, почти веднага го откри. Платното крещеше с ясния си страстен рисунък, изобразяващ жестокост, безжалостен ум и потисничество, а личността, излъчваща всичко това, беше обхваната от ръждясала желязна конструкция, която без съмнение беше Укротителят. Ужасът връхлетя Сара изневиделица и изстиска въздуха от дробовете й в пристъп на зараждаща се паника. Тя рухна на стола на Джак и затвори очи, за да не гледа подигравателно-гневния портрет на Матилда. „Какво е направил той?“
Чу звънеца на входната врата и изведнъж се озова на крака като кукла на конци, заоглежда се уплашено, после, без ясно да съзнава защо го прави, грабна картината, обърна я с лице към стената и я напъха между другите платна.
На сержант Купър му се стори, че Сара не е добре. Изглеждаше много бледа, когато отвори вратата, но се усмихна гостоприемно и отстъпи, за да го пропусна да влезе, а когато след малко седнаха в кухнята, част от естествената руменина на лицето й се беше възвърнала.
— Телефонирали сте в службата снощи — започна той — и сте оставили съобщение, че имате още информация за мисис Гилеспи.
— Да.
Умът й препускаше. „Тя каза, че вие би трябвало да знаете какво ще е най-добре да се направи. Да, но аз не знам! НЕ ЗНАМ!“
— Не ми даваше мира въпросът, защо си е сложила Укротителя — започна тя бавно. — Стигнах до заключението, че нещо е искала да ми съобщи, въпреки че държа да подчертая веднага — не знам какво би могло да е то.
Тя повтори всичко, което каза на Робин Хюит предната вечер за прякора, с който я беше наричала Матилда.
— Възможно е просто да съм изтървала въображението си — завърши Сара неубедително.
Сержантът се намръщи и се замисли.
— Тя трябва да е знаела, че ще направите връзката. Да не би да e искала да ви обвини в нещо?
Лицето на Сара изрази искрена изненада.
— Не бях мислила за това — призна тя. — Имате предвид нещо като плясване през ръцете, за да ми посмачка фасона. „Лекарите не могат да излекуват нещастието, Сара.“ Нещо в този дух, нали?
Тълкуването й го озадачи.
— Да, възможно е — съгласи се той. — Кой друг знаеше, че тя ви нарича своя Укротител, доктор Блейкни?
— Не знам. Вероятно всеки, на когото го е споменавала.
— Вие на никого ли не сте казвали?
Тя поклати глава.
— Не.
— Съвсем на никого ли? На родителите си, на съпруга си?
— Не.
Тя се усмихна насила.
— Все пак не бях съвсем сигурна, че го употребява като комплимент. Приемах го като такъв, защото в противен случай бих навредила на взаимоотношенията ни, но тя може да е имала предвид, че аз съм я потискала и измъчвала като самия инструмент.
Купър замислено кимна.
— Ако се е самоубила, ние двамата можем да си правим догадки за смисъла на посланието до края на дните си — очите му изучаваха лицето на Сара. — Ако все пак някой друг я е убил и това лице е знаело, че тя ви нарича свой Укротител, струва ми се, че посланието е съвсем недвусмислено. А именно: „Направих това за вас, доктор Блейкни, или заради вас.“ Съгласна ли сте?
— Не — каза тя и в тона й прозвуча гневна нотка, — естествено, че не съм съгласна. Не би следвало да правите такива предположения. Бях останала с впечатлението, че заключението на следствието е нещо окончателно и неподлежащо на преразглеждане. Единствената причина, поради която ми се стори, че трябва да ви кажа всичко, беше, че то ме измъчваше, и най-вероятно в края на работния ден съм видяла в него много повече, отколкото Матилда е вложила. Струва ми се, че съдебният лекар беше прав — тя просто е искала да се накичи като Офелия.
Той се усмихна любезно.
— И, разбира се, може да на сте била единственият човек, когото е наричала така.
— Естествено — тя махна някакво косъмче от ревера на сакото си. — Мога ли да ви попитам нещо?