— Слушай, скапан съчинител такъв! — избухна Рут. — Какво, сега в кражба ли ни обвиняваш?
— Съвсем не, мис Ласел. Уверявам ви, това е стандартна процедура.
— Ще ми говори за нашето бъдеще! С какво? Как? Може би завещанието ни задължава и да съществуваме?
Тя пусна фаса си на персийския килим и бавно го угаси с тока на обувката си.
— Доколкото ми е известно, мис Ласел, остават ви още два срока в колежа, докато завършите средното си образование. До момента училищните такси са били плащани от баба ви, но в завещанието не са предвидени бъдещи разходи във връзка с вашето обучение. Дали ще продължите да учите в Саутклиф или не, ще зависи единствено от доктор Блейкни.
Джоана вдигна глава.
— Или от мен — каза тя хладно. — Все пак съм й майка.
За момент стана тихо, после Рут се закикоти.
— Мили Боже, тя е напълно откачила! Нищо чудно, че баба не е искала да ти остави парите си. С какво възнамеряваш да платиш, скъпа майко? Знаеш, че вече никой няма да ти даде заем, а и не вярвам да си въобразяваш, че любимата ти цветарница може да осигури по четири хиляди на срок, нали?
Джоана презрително е усмихна и се обърна към Дъган.
— В случай че оспоря това завещание, нещата междувременно ще останат в сегашното си положение, нали? — тя погледна въпросително адвоката. — Имате ли право да дадете парите на доктор Блейкни, ако в същото време и аз претендирам за тях?
— Не — призна той, — но в такъв случай и двете няма да получите нищо. Нещата няма да останат същите, както вие си го представяте. Имението на майка ви ще бъде охранявано, докато съдът се произнесе по исковете на страните — той неопределено помръдна рамене. — Ще продължи с години.
— Значи при всички случаи аз и Рут губим всичко?
— Не непременно.
Джоана вдигна вежди с недоумение.
— Извинете, но не ви разбирам.
Рут скочи от мястото си, почти изтича до прозореца и оттам се разкрещя, обърната към майка си :
— Боже Господи, как може да си толкова тъпа? Той иска да ни каже, че ако бъдем много послушни и добрички, доктор Блейкни може да се почувства достатъчно виновна заради наследството и да склони да ни пусне някаква издръжка. Сещаш ли се? — тя хвърли кръвнишки поглед към Дъган. — Баба решава, че благородната задача да се направи нещо смислено с парите й не е по силите на семейство Кавендиш, и натоварва с нея домашния си лекар. — Устните й затрепераха. — Ужасна, гнусна шегичка! Тя ме беше предупредила: „Говори с доктор Блейкни. Тя ще знае какво е най-добре да се направи.“ Това не е честно! — Рут тропна с крак. Мръсна несправедливост!
— Вярно ли е, мистър Дъган? — обади се Джоана, без да промени замисленото си изречение.
— Само приблизително. Тълкуването на мисис Гилеспи за ролята на доктор Блейкни предполага тя да се разпореди за евентуално допълнително разпределение на наследството, свързано с вас и с дъщеря ви, но в същото време трябва да бъде ясно, че доктор Блейкни не е длъжна да постъпи по този начин. В завещанието няма нищо конкретно в този смисъл. Тя е свободна да разбира завещанието на майка ви както счете за добре и ако реши, че иска да направи нещо общественополезно в памет на мисис Гилеспи, например да построи клиника в селото, е в пълното си право да го стори.
Отново стана тихо. След като дълго беше изучавала шарките на килима, Сара вдигна очи и видя, че всички я гледат. В главата й отекваха думите на Рут: „Ужасна, гнусна шегичка!“
— Четвъртък — въздъхна тя. — Ще Дойда в кабинета ви в четвъртък и вероятно ще доведа собствения си адвокат. Съжалявам, мистър Дъган.
— Горката доктор Блейкни! — подсмихна се Джоана. — Май вече започвате да разбирате каква безмилостна мръсница е била майка ми. От момента, в който наследи Джералд, тя сграбчи кесията на рода Кавендиш и не я изпусна в продължение на четиридесет години. През цялото това време бранеше богатството си със заплахи и шантажи.
По странно неподвижното й лице премина сянка на съчувствие.
— И сега, като ви въвежда във владение на богатството си, тя ви определя за човека, който ще наследи тираничната й власт. Диктаторът умря! — тя направи лек поклон към Сара. — Да живее диктаторът!
Сара стоеше до колата на Пол Дъган, докато той наместваше видеото в багажника.
— Полицията запозната ли е с този запис? — запита тя, когато адвокатът се изправи.
— Не още. Имам уговорка със сержант Купър след около половин час. Ще му предам копие от касетата.
— Защо не му я показахте веднага? Матилда не ми звучеше като човек, който се готви да извърши самоубийство. „Ще съм умряла, без да променя решението си“… Нямаше да каже това, ако е смятала да се самоубива два дни по-късно.