— Съгласен съм.
Кръглото му като пълна луна лице грееше услужливо срещу нея и тя с мъка потисна раздразнението си.
— Прекалено сте спокоен — отбеляза Сара язвително. — За ваше добро се надявам, че ще успеете да обясните на следователя Купър защо чак сега му показвате записа. За мен лично е непонятно. Матилда е мъртва от две седмици, полицаите търсят доказателства за убийство и са се оплели като патета в кълчища, а вие си мълчите!
— Вината не е моя, доктор Блейкни — отвърна вежливо адвокатът. — Виновна е филмовата къща, защото през тези две седмици чакахме да монтират надписите и звука. Мисис Гилеспи искаше за музикален фон Верди — той цъкна възхитено. — Избра си Deis Irae — Ден на гнева. Изключително подходящо, нали?
Дъган млъкна за момент в очакване на отговор, но Сара не беше настроена да любезничи.
— Както и да е. Тя искаше да прегледа записа, след като бъде готов, и те й казаха да дойде след около месец. Когато им съобщихме, че вече е мъртва, бяха много объркани и си дадоха зор. Това придава още по-голяма тежест на вашето твърдение, че не е смятала да се самоубие. — Той кимна замислено. — Не присъствах при снимането и нямах понятие какво има на касетата. Доколкото ме засягаше професионално, знаех, че е послание до нейното семейство. Гледах записа за пръв път снощи и веднага се обадих на пазителите на реда.
Той погледна часовника си.
— А сега вече закъснявам. Значи ще се видим в четвъртък.
Сара наблюдаваше как колата му се отдалечава, а стомахът й се гърчеше от ужасното чувство на безпомощност. Трябваше да се досети, да бъде поне малко подготвена. „Говори с доктор Блейкни. Тя ще знае какво е най-добре да се направи.“ Ами Джак? Той знае ли?
Изведнъж се почувства много уморена.
Когато сержант Купър пристигна този следобед, Сара Блейкни събираше с гребло листата по поляната. Той мина през тревата, застана пред нея и я загледа.
— Здравата работите — промърмори полицаят съчувствено.
— Да — тя опря греблото на едно дърво и пъхна ръце в джобовете на якето си. — По-добре да влезем. Навън е доста хладно.
— Не се тревожете за мен — отвърна той, — нямам нищо против да стоя навън и да си пуша.
Извади смачкан пакет „Силк Кът“, запали с видимо удоволствие и предпазливо подметна:
— Отвратителен навик. Ще ги оставя някой ден.
Сара учудено вдигна вежди.
— Интересно, защо пушачите непрекъснато са обладани от чувството за вина?
— Цигарите символизират недостатъците в характера ни — навъси се Купър. — Другите са могли да ги оставят или пренебрегнат, а ти не можеш. Но наистина не мога да разбера защо обществото ни третира като хора втора ръка. Досега не съм видял човек, който от препушване да пребие жена си или да премазва деца с колата си, но мога да ви цитирам стотици случаи, когато са го правили пияни хора. Искам да кажа, че алкохолът е много по-опасен наркотик от никотина.
Тя го поведе към една пейка.
— Някой ден мнозинството моралисти вероятно ще се съберат и несъмнено ще заклеймят и пиенето — поде темата Сара. — Изведнъж всички ще запращят от здраве, защото ще започнат да тичат, както са си със саката и панталоните, ще ядат растителна храна, ще пият сок от моркови, ще се пазят като от чума от всичко, което съдържа и най-малката заплаха за гореспоменатото безценно здраве.
Той засумтя неодобрително.
— Нима като лекар не бихте приветствали подобна възможност?
— Ще остана безработна.
Сара се облегна на пейката.
— Винаги съм имала проблеми с мнозинството моралисти. Не ги харесвам. Бих предпочела всеки ден да си имам работа със свободомислещи индивидуалисти, отколкото веднъж месечно с политически лоялната сган, която върви безропотно по предначертания й път, защото някой друг бил решил какво е приемливо за обществото.
— Затова ли харесвахте мисис Гилеспи?
— Вероятно.
— Разкажете ми за нея.
— Едва ли мога да добавя много към това, което съм ви казвала преди. Тя беше наистина най-необикновеният човек, когото някога съм познавала. Беше завършен циник, не изпитваше уважение към нищо и към никого. Не вярваше нито в Бога, нито във възмездието. Ненавиждаше хората изобщо и по-специално обитателите на Фонтуел. За Матилда всички — живи и умрели, стояха по-ниско от нея самата. Единственото изключение беше Шекспир. Тя смяташе, че той е гений.
— И вие я харесвахте?
Сара се засмя.
— Харесваше ми анархизмът в нея. Тя назоваваше неща, които повечето от нас не смеят и да помислят. Не мога да ви го обясня иначе. Винаги очаквах да я видя с нетърпение.