— Имате съпруг, доктор Блейкни, и аз твърдя, че той е материално обвързан с вас.
Тя побутна купчина листа с носа на високия си ботуш.
— Вече не. Разделихме се. Дори не знам къде се намира в момента.
Той извади бележника си и направи някаква справка.
— В такъв случай трябва да е станало съвсем наскоро. Според мисис Ласел той е присъствал на погребението преди два дни, след това отишъл до Сидар Хаус на чай, после към шест часа я е помолил да го докара обратно тук, което тя и направила.
Купър мълчаливо я погледна.
— И така, кога точно се разделихте?
— Отишъл си е по някое време тази нощ. На сутринта намерих бележка от него.
— Негова ли беше идеята или ваша?
— Моя. Казах му, че искам развод.
— Разбирам — замислено я погледна той. — Имаше ли някаква причина да изберете точно тази нощ, за да му го кажете?
— Бях потисната от погребението на Матилда. Непрекъснато си мислех за смисъла на живота и по-специално се питах каква ли е била целта на нейния живот. Изведнъж си дадох сметка, че и моят е също толкова безцелен — тя обърна глава и го погледна. — Вероятно ви звучи нелепо. В края на краищата аз съм лекар, а никой не отива да учи медицина, без да има някаква склонност към нея. Също като работата на полицая. Захващаме се с тези професии, защото вярваме, че можем да променим нещо. — Сара се изсмя. — Колко самонадеяно! ПРедварително сме приели, че знаем какво трябва да се прави, но да си кажа честно, аз не съм убедена в това. Официално лекарите се борят за живота на хората, защото законът твърди, че така трябва да бъде, и надълго и нашироко говори за качеството на живота. Аз например премахвах болките на Матилда със сложни лекарствени комбинации, но качеството на живота й беше ужасно не заради болките, а защото тя беше самотна, изпълнена с горчилка, често безпомощна и много нещастна. Сериозно се замислих за мен и съпруга си и установих, че и за нас може да се каже същото. И двамата бяхме също така самотни, и двамата бяхме изпълнени с горчилка, и двамата разстроени, и двамата нещастни. Затова предложих да се разведем и той си отиде — тя се усмихна цинично. — Виждате, че е съвсем просто.
Купър изпита съжаление към нея. Нещата не бяха толкова прости и тя му заприлича на човек, който е блъфирал на покер и е загубил.
— Той беше ли се срещал с мисис Ласел преди погребението?
— Доколкото знам, не. Щом аз не я познавам отпреди, не мога да си представя къде би могъл да я срещне той.
— Но е познавал мисис Гилеспи?
Тя се загледа към градината и не отговори веднага.
— Дори да е така, не е споделял с мен. Никога не е споменавал да са се срещали.
Интересът на Купър към отсъстващия Джак Блейкни все повече нарастваше.
— Защо тогава той беше на погребението?
— Защото го помолих. Мразя погребенията — обясни тя, — но винаги съм имала чувството, че съм длъжна да ходя на тях. Пълна детинщина е да обърнеш гръб на пациента си, когато умре. Джак беше така добър да ме подкрепи — неочаквано се разсмя. — Да ви кажа право, мисля, че той просто се харесва в черното си палто. Обича да изглежда демоничен.
Демоничен. Сержантът се замисли над думата. Дънкан Орлов беше споменал, че Матилда е харесвала Блейкни. Мисис Ласел го беше описала като „странен мъж, който почти нищо не казал и скоро помолил да го закарат до вкъщи“. Рут пък го намираше за „плашещ“. Викарият, от друга страна, се беше разпрострял надълго и нашироко, когато Купър го разпита за присъствалите на погребението. „Джак Блейкни? Художник, но май не е от много преуспелите, бедният. Ако не беше Сара, да е умрял от глад. На мен обаче ми харесва как рисува. Бих купил някое и друго платно от него, ако свали малко мерника. Но той си знае цената, или поне така твърди, и отказва да продава по-евтино. Познавал ли е Матилда? Да, трябва да я е познавал. Един ден го видях да излиза от къщата й със скицник под мишница. Тя сигурно е била прекрасен модел за неговия тип изкуство. Едва ли е могъл да й устои.“
Купър реши да хване бика за рогата.
— Преподобният Матюс ми каза, че съпругът ви е рисувал портрет на мисис Гилеспи. Така че трябва я е познавал много добре — той запали нова цигара и я погледна през дима.
Дълго време Сара не каза нищо, заета да изучава внимателно една пасяща далече в полето крава.
— Имам желание да ви кажа, че повече няма да отговарям в отсъствието на адвоката си — каза тя накрая, — и щях да го направя, ако нямах неприятното чувство, че ще погледнете подозрително на подобен отказ.
Той не отговори, но продължаваше да я гледа. Лицето му не изразяваше разбиране, а само търпелива увереност, че със или без адвокат тя ще отговори утвърдително. Сара въздъхна.