Начинът, по който следователят гледаше картината, доста я озадачи. След като дълго и съсредоточено беше изучавал платното, той я попита дали Джак е рисувал неин портрет. Сара го донесе от гостната и го постави до този на Матилда. Накрая полицаят обобщи резултатите от мълчаливото си наблюдение.
— Да — каза той най-после, — напълно сте права. Никога не бих се сетил, че е портрет на Матилда Гилеспи, също както не бих отгатнал, че това пък е вашият портрет. Сега разбирам защо никой не го смята за гениален.
Сара сама се учуди на разочарованието, което изпита от думите му. Но какво очакваше? Той беше провинциален полицай, а не човек от Ренесанса. Тя се усмихна подчертано вежливо — обичайният й отговор на явно отрицателните мнения за творбите на Джак, и за кой ли път се запита защо се оказваше единствената, която изглежда можеше да ги оцени. Не беше резултата от любовно заслепение — дори в момента ставаше дума по-скоро за обратното — все пак за нея портретът на Матилда беше едно изключително и блестящо изпълнение. Джак беше наслоявал пласт след пласт, за да постигне дълбок и заедно с това прозирен златен цвят в центъра на платното. Разумът на Матилда — помисли си Сара, — който искреше иззад преливащите синьозелени тонове на жестокостта и сарказма. Около тях господстваше кафявото на отчаянието и ръждивочервеното, което в палитрата на Джак представляваше гръбнакът и основният белег на личността. Тук то беше заключено във формата на Укротителя.
Тя вдигна рамене. В крайна сметка беше по-добре, че сержантът не мажеше да види всичко това.
— Както казах, той рисува личности, а не лица.
— Кога е рисувал вашата?
— Преди шест години.
— И променила ли се е вашата личност за шест години?
— Не бих казала. Личностите се променят много малко, сержант, ето защо Джак обича да рисува именно тях. Вие сте това, което сте. Щедрият човек си остава щедър. Насилникът си остава насилник. Можете да изгладите острите ръбове и да шлифовате грапавата външност, но не ще промените сърцевината. Веднъж уловена на платното, личността може да бъде разпозната по всяко време.
Купър потри ръце и прие предизвикателството.
— Тогава хайде да видим дали мога да вникна в системата му. Във вашия портрет има много зелено, а най-изпъкващото ви качество е отзивчивостта, симпатията. Всъщност не — възрази си то й сам, — по-скоро емпатията, способността да влезеш в чувствата на другия, без да ги оценяваш или обсъждаш. И така, емпатия, честност и благородство — вие сте честна и благородна, иначе нямаш е да изпитвате такова разкъсващо чувство за вина заради наследството; искреност — много хора на ваше място биха излъгали за тази картина; изтънченост и чувствителност — той се обърна, за да я погледне. — Чувствителността за качество ли се брои или е по-скоро недостатък?
Тя се засмя.
— Чист недостатък, което ми напомня, че пропуснахте неприятната част от показаното в портрета. Джак вижда във всеки човек тъмната и светлата страна.
— Добре — той се вгледа в портрета й. — Вие сте много упорита и властна жена, която е достатъчно самоуверена, за да се противопостави открито на установеното мнение, иначе не бихте харесвали мисис Гилеспи. Оттук и изводът, че сте наивна, в противен случай вашите възгледи нямаше да са толкова различни от тези на другите. Склонна сте към прибързаност, иначе нямаше да съжалявате, че съпругът ви си е заминал. Това пък показва склонност да се привързвате към безнадеждни каузи, поради което може би сте станала лекар и сте се привързала към старата злобарка на портрета до вашия. Добре ли се справям като за пролетарий?
Сара се засмя малко изненадана.
— Вижте, аз не съм ви мислила за такъв, когато го казвах. Джак щеше да е възхитен от вас. Ренесансовият човек в целия му блясък. Хубави са, нали?
— Колко иска за тях?
— Само веднъж е продавал платно. Беше портрет на една от любовниците му. Взе за него пет хиляди лири. Човекът, който го купи, беше дилър на Бонд Стрийт и каза, че Джак е най-завладяващият художник, когото някога е срещал. Вече бяхме повярвали, че и на нашата улица е изгряло слънце, когато три месеца по-късно бедният човек умра, и оттогава никой не прояви интерес.
— Това не е вярно. Преподобният Матюс ми каза, че веднага би купил картина, само да били малко по-евтини. Аз впрочем също. Някога правил ли е семеен портрет? Бих дал до две хиляди за мен и старото момиче, което ме съпровожда в живота. — Той се вгледа по-отблизо в портрета на Матилда. — Изглежда, че златистото жълто е хуморът, онази нейна черта, която донякъде изкупва останалите. Също като моята стара приятелка, когато понякога й се случи да се усмихне. Тя сто на сто трябва да е в златножълто. Бих искал да го видя.