Зад тях се чу някакъв шум.
— А в какъв цвят се виждате вие самият? — запита любопитно Джак.
Сърцето на Сара подскочи, но Купър само го погледна замислено и след няколко секунди отговори:
— Ако приемем, че правилно съм изтълкувал тези картини, бих предположил, че ще е съчетание от нюанси на синьото и пурпурното — да се предаде трезвият скептицизъм, който е обща черта при жена ви и мисис Гилеспи; нюанси на зеленото, което, предполагам, представлява благоприличието и благородството на доктор Блейкни и тъй очебийно отсъства от портрета на мисис Гилеспи — той се усмихна. — И доста голямо количество черно.
— Защо черно?
— Защото все още вървя опипом в тъмното — пошегува се полицаят тромаво и извади служебната си карта от вътрешния джоб. — Сержант следовател Купър, сър, от Леърмаутската полиция. Разследвам смъртта на мисис матилда гилеспи и Сидар Хаус, Фонтуел. Може би ще бъдете любезен да ми обясните защо ви е позирала с Укротителя на главата? Предвид начина, по който е умряла, това ми се струва изключително интересно.
Артритът е истински звяр. Колко уязвим може да направи той човека! Ако не бях толкова скептично настроена, бих казала, че Сара притежава дарбата да лекува, макар, откровено казано, да мисля, че всеки би могъл да го прави по-добре от оня стар глупак Хендри. Той беше мързелив и изобщо не се грижеше за поддържането на професионалното си ниво. Сара ми каза, че в лекуването на моята болест имало огромен напредък, за който той обаче явно не знаеше нищо. Направо ми се ще да го дам под съд, ако не заради себе си, поне заради Джоана. Повече от ясно е, че той е виновен за нейната медикаментозна зависимост.
Днес Сара ме попита как съм и аз й отговорих със стих от „Крал Лир“: „Раста и процъфтявам; днес боговете на гадниците помагат.“ Тя разбра, че имам предвид себе си, засмя се съвсем естествено и каза: „Проклетия може би, Матилда, но в никакъв случай гадница. Има само едно истински гадно копеле и това е Джак.“ Аз я попитах какво е направил, за да заслужи такава титла. „Смята, че любовта ми му е гарантирана — отвърна тя, — и затова предлага своята на всяка, която е достатъчно луда, за да го ласкае.“
Колко объркано нещо са човешките отношения! Това не е Джак, когото аз познавам. Той бди над любовта си така ревниво, както и над изкуството си. Истината, струва ми се, е, че Сара гледа и на себе си, и на него през тъмни очила и не вижда добре нещата. Тя мисли, че той я пренебрегва само защото си е втълпила, че въздействието му върху жените може да бъде критерий, по който да съди за него. Неговите страсти я плашат, защото съществуват извън нейния контрол, и тя всъщност не е способна, макар че не го знае, да си даде сметка накъде точно насочва той тези свои страсти.
Аз обожавам този човек. Дава ми смелост „с проклятие да въстана срещу този живот, ако престане да бъде това, което трябва — опълчване срещу смъртта…“
ШЕСТ
Вайълит Орлов замряла неподвижно в кухнята си в Уинг Котидж и напрегнато се вслушваше в гласовете, долитащи от хола на Сидар Хаус. Като всеки подслушвач имаше виновно изражение и се разкъсваше между подтика да си тръгне и желанието да остане, а разликата беше, че не се страхуваше да я открият. Накрая любопитството победи. Тя взе от мивката една чаша, опря отвора в стената и притисна ухо към дъното. Гласовете изведнъж започнаха да се чуват по-ясно. Ако в този момент можеше да се погледне отстрани, Вайълит положително нямаше да се хареса. В начина, по който се беше навела, за да слуша, имаше нещо неприлично и същевременно страхливо, а на лицето й беше застинало изражението на мъж, надничащ през прозореца на събличаща се жена — възбудено, похотливо, ухилено и очакващо.
— …си мислиш, че не знам какво правиш в Лондон? Ти си долна курва и баба го знаеше. Ти надроби попарата, а сега си правиш скапаните сметчици да глътнеш всичко и да ме разкараш.
— Не смей да ми говориш с този тон! Имам достатъчно здрав разум и няма да се занимавам с тебе. Не давам пукната пара дали ще ходиш в университет или не.
— Ето това си ти — завист, завист, смърдяща ЗАВИСТ! Завиждаш, че аз мога да направя нещо, което ти не си могла.
— Пак те предупреждавам, Рут, не искам да слушам подобни думи от теб.
— Защо? Защото е истина, а истината боли? — гласът на момичето показваше, че плаче. — Защо не можеш поне от време на време да се държиш като майка? Баба ми беше много повече майка от теб. Единственото нещо, което винаги и в изобилие си ми давала, е било омраза. Да не би аз да съм искала да се родя? Кажи, де?…