— Тя държеше книжата си много подредени — каза най-после мисис Спиди, след като получи от съпруга си мълчаливо позволение да говори. — Всичко трябва да е в книжата — тя кимна с глава към бюрото и към дъбовия шкаф-картотека. — Някъде там. Подредени. Винаги много подредени.
— Не знаете ли името на дъщеря й?
— Мисис Ласел — изрече мъжът след кратко колебание. — Джоана. — Той подръпна долната си устна, която висеше някак странно, сякаш е била дърпана по същия начин години наред. Жена му се намръщи и с рязко движение го плесна по китката. Той бързо скри провинилата се ръка в джоба.
„Каква детинщина“ — помисли си Купър и се запита дали мисис Гилеспи не ги е държала само от съжаление.
— А името на внучката?
— Мис Ласел — отвърна мисис Спиди.
— Не знаете ли малкото й име?
— Рут. — Тя се консултира със съпруга си през притворените си клепачи. — Не са добри те. Госпожата обижда мистър Спиди заради градинарството, а госпожичката хока Джени заради чистенето.
— Джени? Коя е Джени? — запита сержантът.
— Джени е мисис Спиди.
— А, да. Разбирам — каза Купър и продължи с подчертано съчувствен тон: — Сигурно ужасно си се уплашила, Джени, когато си намерила мисис Гилеспи в банята й?
— О, да, точно така си беше — изхлипа тя и сграбчи ръката на съпруга си. — Ужасно, ама ужасно се уплаших. — Гласът й постепенно премина във вопъл.
Предпазливо и неохотно, тъй като се страхуваше от нова, още по-шумна реакция, сержантът извади от джоба си найлоновия плик, в който беше прибран ножът от пода на банята, и го сложи върху широката си длан.
— Не искам да ви разстройвам, но трябва да ви попитам дали това ви е познато. Виждали ли сте преди този нож?
Устните й се отпуснаха в гримаса, наподобяваща трагическа театрална маска, но все пак спря да вие и смушка мъжа си с лакът, за да го накара да говори.
— Чекмеджето в кухнята — каза той. — Този е един от двата, дето седят в кухненското чекмедже. — Протегна ръка и докосна дръжката на ножа през плика. — Издълбах на дръжката „К“, за да се знае, че е за къщата. Другият е в бараката за инструментите и на дръжката му има „Г“ — той е за градината.
Купър огледа грубо издълбаното „К“ на дръжката и кимна, докато скриваше плика обратно в джоба си.
— Благодаря ви. Ще ми трябва и онзи от градината за сравнение. Ще наредя на някой от полицаите да отиде с вас, щом свършим тук — той се усмихна приятелски: — Предполагам, че имате ключове от къщата. Мога ли да ги погледна?
Мисис Спиди изхлузи през главата си връвчица, на която висеше ключ. Явно го беше носила под роклята, между гърдите си.
— Само аз имам. Само Джени държи ключа. Мистър Спиди не се нуждае от ключ за градината — тя го подаде на Купър. Той го пое и усети топлината на тялото й да преминава в дланта му. Ключът беше влажен и мазен от потта и той едва се сдържа да не потръпне от погнуса. Почувства се виновен, че те така силно го отвращаваха, а също и от ясното съзнание, че ако беше на мястото на мисис Гилеспи, не би ги търпял в къщата си дори половин час.
Най-близките съседи на мисис Гилеспи живееха в крилото, успоредно на централната сграда. Някога Сидар Хаус сигурно е представлявал едно цяло жилище, но сега дискретни табели сочеха пътя към врата на Уинг Котидж — западния край на постройката.
Преди да почука на нея, Купър се разходи по насипаната с чакъл пътечка до задния ъгъл и огледа вътрешния двор откъм гърба на сградата. Беше явно очертан с посадени в качета трицветни теменужки, зад които добре подрязан чимширов плет отделяше цветната градина от просторна морава, принадлежаща на на Сидар Хаус, с разпръснати тук-там дървета из нея. Почувства завист към обитателите. Колко скучен беше неговият апартамент — кутийка в сравнение с това, което виждаше в момента. Изборът да живеят в модерна сграда беше направила жена му; той би се чувствал безкрайно щастлив в къща с хоросанова мазилка и с градина като тази, а на нея й харесваха сгради, в които съседите са ти толкова близки, че ти протриват прага и по цял ден висят в дома ти. Но това е съдбата на повечето полицаи — цял живот да отстъпват на жените, които ги търпят. Неговото работно време беше толкова непредсказуемо, че и дума не можеше да става за опити да наложи собствения си копнеж за усамотение на жената, която в продължение на тридесет години беше търпяла отсъствието му със стоически добро настроение.
Той чу вратата зад гърба му да се отваря, бръкна във вътрешния си джоб и се обърна, изваждайки служебната си карта, за да се представи на приближаващия пълен застаряващ мъж.