— Той си живее по свои собствени закони, нали? — запита Купър, като дръпна замислено от цигарата си.
— Една от най-големите личности на нашето време — отвърна Сара, като нарочно повтори думите на Матилда. — С подобна личност обаче е невероятно трудно да се живее под един покрив.
— Убедих се — той се наведе и угаси фаса си в ръба на кошчето. — Но предполагам, че също така трудно е да се живее и без тази личност. След него остава нещо като вакуум.
Тя му обърна гръб и се загледа през прозореца. Разбира се, там нямаше нищо за гледане — навън беше вече тъмно, затова пък полицаят виждаше отражението й в стъклото също като в огледало. Той съжали, че не си е затварял устата, но явно прямотата в отношенията на семейство Блейкни се беше оказала заразителна.
— Невинаги е такъв — обади се Сара. — Рядко му се случва да е толкова непоносим и не мога да реша за вас ли беше представлението или за мен.
Тя отново замълча, давайки си сметка, че е изрекла мислите си на глас.
— Заради вас, разбира се — каза Купър.
Чуха как пътната врата се отваря и отново се затваря.
— Защо „разбира се“?
— Защото аз не съм го наранил с нищо.
Отраженията им в стъклото кръстосаха погледи.
— Животът е много мръсна работа, нали, сержант?…
Финансовите изисквания на Джоана станаха непоносими. Тя твърди, че аз съм виновна, задето не може да си намери работа, аз съм виновна за празния й живот, аз съм виновна, че е трябвало да се омъжи за Стивън, и пак аз съм виновна, че неочаквано се била сдобила с бебе, без да го е искала. Въздържах се да й напомня, че можеше да не бърза да скача в леглото на евреина и че противозачатъчните хапчета са изобретени много преди да се появи възможността тя да забременее. Изкуших се да направя нещо като списък на адските мъки, през които преминах самата аз: кръвосмесително сексуално насилие от страна на чичо ми; брак с впиянчен извратен тип; втора бременност непосредствено след първата.; смелостта, която се изисква, за да изпълзиш от бездната на такова отчаяние, каквото тя дори не може да си представи. Разбира се, не го направих. Стигат ми и тревогите, които ми създава с ледената си неприязън към мен и Рут. Страх ме е да си помисля как би реагирала, ако отнякъде разбере, че Джералд й е баща.
Тя ме нарича скъперница. Е, добре, може и да е права. Парите ми бяха добър приятел през целия живот и аз бдя над тях така ревниво, както други хора бдят над тайните си. Бог е свидетел, че използвах докрай всичките си заложби, хитрост и коварство, за да ги запазя и увелича. Бих свалила и саван от мъртвец, ако имаше джобове. По дяволите добрият тон! Не ние сме длъжни на децата си — те са ни длъжници. Единственото, което ме кара да съжалявам, че ще умра, е, че няма да мога да видя лицето на Сара, когато научи какво съм й оставила. Това, сигурна съм, ще бъде много забавна гледка.
Старият Хауърд днес се позова на цитат от „Хамлет“: „…и ще спечелим само туй парче земя, което няма друго, освен едничко голото си име“. Разсмя ме — понякога този стар глупак е много забавен. Отговорих му с „Венецианският търговец“: „Този е добре платен, който е задоволен…“
СЕДЕМ
Вайълит Орлов откри съпруга си във всекидневната. Той седеше пред телевизора и гледаше ранните вечерни новини. Тя намали звука и закри екрана с ъгловатото си тяло.
— Гледам — обади се той с незлоблив укор.
Тя се направи, че не го е чула.
— Тези ужасни жени до нас пак си крещяха като метачки. Чувах всяка дума. Трябваше да послушаме консултанта при продажбата и да настояваме за двойно звукоизолиращо покритие на стените. Какво ще стане, ако продадат къщата на някои хипита или на семейство с малки деца? Те направо ще ни подлудят!
— Ще поживеем, ще видим — заключи Дънкан, като кръстоса заоблените си длани в скута. Не можеше да разбере защо стана така, че старостта, която на него донесе спокойствие и безметежност, беше докарала Вайълит до почти непрекъснати изблици на агресивно недоволство. Тази разлика го караше да се чувства виновен. Разбра, че е направил грешка, като я върна да живее толкова близо до Матилда. Беше като да поставиш маргаритка до орхидея и да започнеш да ги сравняваш.
— Понякога можеш да вбесиш човека — сопна му се тя. — Ако чакаме да видим какво ще стане, накрая ще е прекалено късно за каквото и да било. Смятам, че трябва да поискаме нещо да бъде направено, преди да продадат къщата.
— Забрави ли — припомни й той меко, — че можахме да си позволим тази къща преди всичко защото нямаше звукоизолация и Матилда се съгласи да свали пет хиляди лири от цената, когато вещото лице й посочи този недостатък? Нямаме никакво основание да искаме каквото и да било.