Тя поклати глава.
— Хората не лишават семействата си от средства заради случайно познанство, поддържано от половинчасови срещи веднъж месечно. Това е пълна лудост. Чувала съм, че някои старци са правили подобна глупост заради млади момичета, но не и стара кримка като Матилда. И щом изобщо е имала такива намерения, защо не е оставила парите на Джак? Ако му се вярва, той я е познавал толкова добре, че тя с удоволствие му е позволила да я рисува гола.
Кийт се почувства необяснимо ядосан, бутна вратата на кабинета на „Дъган, Смит и Дрю“ и въведе Сара вътре. Имаше нещо крайно оскърбително, мислеше си той, че Джак Блейкни беше убедил нещастната старица да се съблича пред него. И защо тя се е съгласила все пак? Привлекателността на семейство Блейкни отдавна беше изчезнала за Кийт. Сега той предпочиташе конвенционалния тип хора, които разказват интересни вицове, пият си питието и никого не смущават със странни и ексцентричен действия. Затова Кийт се успокои от мисълта, че цялата тази история едва ли е вярна. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не е прав. Това, което наистина го дразнеше у Джак Блейкни, беше, че жените наистина обичаха да се събличат пред него.
Срещата се проточи безкрайно и затъна в технически подробности. Заредиха се молби за легализиране на завещанието, такси по наследството, правата на Сара, правата на Джоана, редът на наследяване, доходите на Матилда. Едва когато Сара недвусмислено погледна часовника си, директорът на банката, Джон Хепгуд, прикани Пол Дъган да привършва.
— Много добре. Накратко, виждането на изпълнителите е, че мисис Ласел може да обжалва, но няма изгледи за успех. Тъй като обаче в правосъдието нищо не е сигурно, смятаме, че изплащането на определена сума, без при това да се нарушават клаузите на завещанието, би задоволило мисис и мис Ласел. Намираме, че това е най-доброто възможно решение.
Сара вдигна глава.
— Струва ми се, че малко избързвате, мистър Дъган. Все още не съм потвърдила, че приемам завещаното ми от мисис Гилеспи.
Оказа се, че когато реши, адвокатът може да бъде доста прям.
— И по каква причина ще откажете?
— Заради личната си безопасност.
— Не схванах.
— Не ме разбирате, защото на вашата врата не виси полицай всеки Божи ден в продължение на три седмици. Матилда умря при твърде странни обстоятелства, а аз съм единственото лице, оказало се облагодетелствувано от смъртта й. Не намирате ли, че това ме прави доста уязвима?
— Не, ако не сте знаели за завещанието.
— И как според вас бих могла да докажа това, мистър Дъган?
Сега вече той се усмихна с нормалната си вежлива усмивка.
— Нека поставя въпроса по друг начин, доктор Блейкни. Защо според вас отказът ви от наследството би доказал, че не сте я убили вие? Дали пък тогава няма да решат, че се правите на безкористна само защото имитацията на самоубийство е излязла несполучлива? — Той изчака за момент и като не получи отговор, продължи: — Освен това бъдете уверена, че никой няма да аплодира вашето великодушие, защото парите няма да отидат у мисис Ласел или дъщеря й, а при шепа слабоумни старци. И накрая, ако приемете завещанието, двете все ще имат шанс да получат нещо.
Сара гледаше през прозореца.
— Защо го е направила?
— Според нейните думи, защото ви е харесвала.
— Вие наистина ли си вярвате? Искам да кажа, често ли се случва в офиса ви да идват стари дами и да заявяват, че желаят да направят тайно завещание, за което техните близки да не знаят? Не можахте ли да я убедите да не го прави? Може да е било моментен каприз, а вижте колко хора сме забъркани само защото е умряла, преди да се откаже от него.
— Не е било моментен каприз — възрази Дъган. — Тя се свърза с мен преди три месеца — той замислено се загледа в молива си. — Аз наистина се опитах да я разубедя. Подчертах, че общото правило е семейните пари да си останат в семейството, а не да се дават другиму, за да не бъдат ощетени най-близките родственици. Обясних й (безрезултатно), че не би трябвало да гледа на богатството на рода Кавендиш като на свое, а като на един вид наследствен кредит, който да се предава през поколенията. Не пожела дори да ме изслуша. Затова накрая й предложих да обсъди нещата първо с вас, но струва ми се, и това не е направила. Беше абсолютно непреклонна: наследницата трябваше да сте вие, но не биваше да знаете, защото не беше сигурна, че ще се съгласите. Тя предполагаше, че ще откажете.
Сара не можеше да повярва.
— Три месеца — повтори тя бавно. — Съобщихте ли на полицията?
Той кимна утвърдително.
— Те също работеха по хипотезата за моментния каприз.
Сара притисна трепереща ръка към устните си.