Тя вяло му се усмихна.
— Успокой се, наистина беше сценка. Омръзна ми да ги слушам да говорят за мен, сякаш ме няма. По едно време ми се стори, че и двете с Матилда сме мъртви.
„Тя нищо не разбира — каза си Кийт. — И двамата изпълнители на завещанието направиха всичко възможно, за да й помогнат — Сара просто им е симпатична. Тя не го прие, защото навсякъде й се привиждат врагове. Дали и аз съм сред тях? Кой знае…“
Докато обмисляше следващите си думи, той въртеше в ръце чашата си. Светлината на стенните лампи се отразяваше и пречупваше в червеното вино.
— Сигурно искаш Джак да се върне? Затова ли си толкова кисела? Или само ревнуваш заради другата?
— Може ли човек само да ревнува?
— Не се прави, че не ме разбираш.
Тя отново се усмихна — горчива усмивка с потрепващи устни.
— Не се правя, а ревнувам. От години. Ревнувам го от рисуването му, от жените му, от таланта му, от него самия и от дарбата му да очарова де когото срещне. Това, което чувствам сега, е нищо в сравнение с предишната ми ревност. Може и нея да я има някъде там, но е примесена с толкова други чувства, че е трудно да бъде разпозната.
Кийт се намръщи.
— Какво искаш да кажеш с тази му способност всички да очарова? Аз например не мога и никога не съм могъл да го понасям.
— Да, но мислиш за него. С възмущение, с яд, предполагам, но мислиш. Има ли друг човек, който да се появява в мислите ти така натрапчиво? Полицаят, който души наоколо ми, го каза много добре: „Той оставя след себе си нещо като вакуум“ — тя го погледна в очите. — Това е най-доброто определение за Джак, което някой някога е правил, защото е истината. В момента живея във вакуум и усещането никак не е приятно. За пръв път в живота си не знам какво да правя и това ме плаши.
— В такъв случай зарежи съмненията и узакони раздялата. Вземи решение да почнеш на чисто. Това, което те плаши, е неопределеността. Яснотата никого не плаши.
Сара нервно бутна чинията си настрана.
— Сякаш слушам майка ми. Тя си имаше специална проповед за всяка конкретна ситуация. Навремето ме влудяваше с конското си. Опитай се да обясниш на някой осъден на смърт, че ясното бъдеще не дава никакви поводи за страх. Дали ще ти повярва?
Кийт вдигна ръка, за да поиска сметката.
— С риск отново да ме упрекнеш в баналничене, те съветвам да направиш едно дълго морско8пътешествие, което да издуха паяжините от главата ти. В момента позволяваш на емоциите да засенчват разума ти. Трябва да помниш само две неща: първо — ти си казала на Джак да се маха, а не той на теб; второ — имала си достатъчно основания да го направиш. Няма значение колко уморена, отхвърлена или ревнива се чувствуваш. Твоите чувства не могат да променят основния факт, не могат да променят най-важното — ти и Джак не живеете като мъж и жена. Съветвам те да си намериш свестен съпруг, който да бъде до теб, когато имаш нужда от него.
Най-неочаквано Сара се засмя.
— Няма как да стане. Свестните вече са заети, пък и се виждаме от дъжд на вятър.
— И кой е виновен? Ти имаше много възможности, но предпочете да не ги използваш.
Той подаде кредитната си карта на сервитьорката, проследи я как отива към касата, после се обърна към Сара.
— Едва ли ще ме разбереш, ако ти кажа, че това, което чувстваш в момента, е нищо в сравнение с болката, която ми причини навремето.
Тя му отговори едва след половин минута.
— Хайде сега да видим кой от двама ни е сантиментален?
За миг му се стори, че вижда влага в очите й. Тя продължи:
— Забравил си, че започна да ме намираш за истински привлекателна едва когато ме загуби, а тогава вече беше късно.
Кийт се почувства зле — знаеше, че е права.
В отговор на позвъняването вратата на Сидар Хаус се открехна само двайсетина сантиметра. Кийт се усмихна любезно.
— Мисис Ласел?
— Да — тя едва забележимо сбърчи чело.
— Аз съм адвокатът на Джак Блейкни. Казаха ми, че е отседнал тук.
Тя не отговори.
— Може ли да вляза и да поговоря с него? Пропътувал съм целия път от Лондон дотук, за да го видя.
— В момента го няма.
— Знаете ли къде мога да го намеря? Много е важно.
Тя безучастно сви рамене.
— Как ви е името? Ще му предам, че сте се обаждали.
— Кийт Смолет.
Вратата се затвори.
Вайълит Орлов се криеше зад ъгъла на къщата и му помаха, когато той вече се връщаше към колата си.
— Надявам се да не помислите, че се бъркам — зашепна задъхано, — но нямаше как да не чуя какво казахте. Тя е в ужасно настроение и с никого не ще да говори, та ако сте били целия път от Лондон… — тя млъкна многозначително, без да довърши изречението.