— И няма ли да имаш никакви угризения да излезеш в съда с всички тия опашати лъжи? — попита Джак.
— Абсолютно никакви, особено когато става дума за Сара. Тя е вече с примка на шията — Кийт си поигра с касетата, сепна се и я постави до касетофона. — Предполагам, знаеш, че почти е полудяла от страх да не загуби пациентите си и да не я арестуват. А ти тук, драги, се кефиш с тая друсана нимфоманка. Къде ти е чувството за дълг и чест, човече?
Наистина ли Сара беше казала това? Джак се колебаеше. „Кефи се“ не беше израз от нейния речник — тя имаше достатъчно самоуважение. Той разчекна уста в огромна прозявка.
— Да не би Сара да иска да се върна? Затова ли си дошъл? Нямам нищо против — страшно ми писна да ми мръзнат топките в тая дупка.
Кийт си пое дълбоко дъх през носа.
— Не знам какво иска тя — той сви юмруци. — Дойдох, защото ми мина абсурдната мисъл, че аз и ти можем да обсъдим цялата тая каша като възрастни хора, без да се дразним един друг. Би трябвало да знам, че е невъзможно.
Джак хвърли бегъл поглед към свитите юмруци. Много се съмняваше, че изобщо има такова предизвикателство, което да накара Кийт да ги използва.
— Тя каза ли ти защо е поискала развод?
— Нищо конкретно.
Джак кръстоса ръце на тила си и се загледа в тавана.
— Разсърди ми се, когато трябваше да уреди аборта на една моя любовница. Оттогава нещата тръгнаха зле.
Кийт беше сащисан. Това напълно обясняваше състоянието на Сара. Като клатеше невярващо глава, той стана от стола, отиде до вратата и се загледа навън.
— Ако не бях толкова сигурен, че нямам никакъв шанс, щях да те извикам навън и да ти счупя главата. Ти си абсолютно лайно, Джак! Господи! — изстена той, сякаш пълният смисъл на казаното едва сега достигаше до съзнанието му. — Имал си безочието да накараш Сара да убие твоето бебе! Даваш ли си сметка колко долно е това? Още не мога да го повярвам. Тя ти е жена, за Бога, а не някоя нелегална касапка от крайните квартали, която поголовно коли бебета за пари. Не се чуди, че иска развод. Ти нямаш ли никакви чувства?
— Явно нямам — отговори Джак спокойно.
— Предупреждавах я да не се омъжва за теб — Кийт размаха заплашително показалец във въздуха (не смееше да размаха юмрук). — Знаех, че бракът ви няма да издържи дълго, казах й точно какво ще се случи, обясних й какъв човек си, колко жени си използвал и захвърлил. Но това не можех да си представя. Как си могъл да го направиш? — той почти плачеше. — По дяволите, бих разбрал да не искаш бебето, но да хвърлиш отговорността за убийството му на собствената си жена… Гнус ме е от теб! Разбери го, гади ми се от теб, човече.
— Най-после някаква взаимност.
— Ще направя и невъзможното, за да не получиш нито пени от този развод — изсъска Кийт. — Даваш ли си сметка, че аз щ6е й разкажа всичко това и ще я убедя да го използва в съда?
— Разчитам на теб.
Кийт подозрително присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, Смолет, че очаквам за повториш буквално всяка дума от този разговор — лицето на Джак беше непроницаемо. — А сега бъди така добър да изчезнеш оттук, преди да съм направил нещо, за което после ще съжалявам. С кого се събира Сара, си е лично нейна работа, но все не мога да си обясня защо така неотразимо привлича малки деспотични мъжлета, които я смятат за беззащитна. — Той взе касетата, постави я в касетофона и натисна копчето. Този път беше Ричард Родни Бенетс — „Никога не заминах“.
Джак затвори очи.
— Разкарай се — почти прошепна той, — преди да съм те изритал. И не забравяй да споменеш спалния чувал — струва си.
Дънкан и Вайълит Орлов са най-абсурдната двойка. Прекараха целия следобед на поляната — Дънкан дремеше, а Вайълит не спираше да му бръщолеви. Тя ми прилича на малка вманиачена птичка, която непрекъснато върти главица на всички страни от страх да не я изненадат ястребите. Затова нито веднъж не се сети да погледне Дънкан и изобщо не разбра, че той не е чул нито една нейна дума. Не я упреквам. Тя си беше празноглава още като малка и годините с нищо не подобриха положението. Все още не мога да реша дали не сбърках, като им предложих Уинг Котидж, когато Вайълит ми писа, че от все сърце желаят да прекарат старините си във Фонтуел. „Обезумяла съм от нетърпение да се върнем у дома“ — беше ужасно сантименталният начин да ми съобщи желанието си. Парите, разбира се, ми дойдоха много добре — апартаментът на Джоана беше невероятно скъп, да не говорим за училището на Рут, но, от друга страна, ми се налага да се пазя от съседите — е, доколкото мога. Нормалните взаимоотношения твърде лесно могат да се превърнат в нежелано интимни. Миналата седмица Вайълит се самозабрави и ме нарече „миличка“, а като й казах да не го прави повече, получи истеричен припадък — блъскаше се с ръце в гърдите и виеше като оплаквачка. Възмутителна гледка. Мисля, че вече изпада в старческо слабоумие.