— Прекалено сигурна сте, че не съм спала с него.
Сара започна да изпитва към нея леко съжаление.
— Снощи ми позвъни моят адвокат и ми каза, че Джак се е настанил в лятната ви къща. Но аз и без това бях сигурна, че не спи при вас. В момента вие сте твърде уязвима, а аз познавам съпруга си достатъчно, за да знам, че никога не би се възползвал от това.
— Като ви слуша човек, може да си помисли, че го обожавате.
— Никой не може да го обожава, защото той е запазил тази роля само за себе си — обясни Сара спокойно. — Надявам се, че при него е достатъчно студено, за да се възхищава например от своята жертвоготовност в името на изкуството. Свидетел съм на това от години.
— Занесох му газова печка — намръщи се Джоана. Явно споменът за това не й беше приятен.
Очите на Сара блеснаха подигравателно.
— Беше ли ви благодарен?
— Не. Каза да я оставя пред вратата — тя отново се обърна към прозореца. — Той е неприятен човек.
— Страхувам се, че сте права — съгласи се Сара. — На него никога не му е минавало през ум, че има хора с по-крехко самочувствие от неговото, които от време на време се нуждаят от окуражаване и разбиране. Просто ако искате да имате връзка с него, не ви остава друго, освен да си казвате, че вярвате в любовта му, защото няма да дочакате проявите й. — Тя нервно се изсмя. — Вярата обаче е нещо, което е склонно да ни изостави точно когато най-много се нуждаем от нея.
И двете замълчаха, после Джоана попита:
— Говорили ли сте така и на майка ми?
— Какво имате предвид?
Джоана затърси точната дума.
— Така… да речем, свободно.
— Искате да попитате дали съм смятала за уместно да разговарям с нея на подобни теми?
— Не — в погледа на другата жена се прокрадна тревога. — Питах дали не ви беше страх от нея.
Сара впери поглед в ръцете си.
— Нямаше от какво да се страхувам, мисис Ласел. Помислете: тя не можеше да ми причини зло просто защото не ми беше майка. Между нас нямаше емоционални връзки, които да се опитва да разкъса, когато е в лошо настроение; нямаше семейни тайни, които да ме правят уязвима от злия й език; нямаше грешки на младостта, които да ми натяква в зряла възраст, когато пожелае да ме сложи на място. Ако беше опитала нещо подобно, аз естествено веднага щях да си отида, защото в продължение на години съм изживявала същите неща благодарение усилията на собствената ми майка и не бих позволила на чужд човек да ги повтори.
— Не съм я убила. Нали това се опитвате да намекнете?
— Това, което се опитвам да намекна, е, че бихме могли да си помогнем.
— Аз на вас или вие на мен?
— Взаимно, надявам се.
Джоана се усмихна невярващо.
— Аз само мога да загубя, ако тръгна да се сприятелявам с вас, доктор Блейкни. Това би означавало, че майка ми е имала право, като е оставила наследството на вас. Както виждате, не ми върши работа, в случай че възнамерявам да оспоря завещанието и неговата законност.
— Надявах се да ви убедя, че има и други начини.
— Всеки един от които обаче зависи от вашата добра воля.
Сара вдигна рамене.
— Какво толкова лошо виждате в това?
— Виждам и още как! Аз робувах за това наследство в продължение на четиридесет години — вие само една. Защо да прося от вас при това положение?
Защо наистина? Сара също не го намираше за справедливо.
— Има ли някакъв смисъл да идвам пак? — поинтересува се тя.
— Не — Джоана стана и приглади гънките на полата си. — Това може само да влоши нещата.
Сара се усмихна кисело.
— Нима могат да бъдат по-зле?
— О, да — подсмихна се събеседничката й, — може да започна да ви харесвам — тя погледна подканващо към вратата. — Надявам се, че помните как се излиза?
Сержант Купър замислено наблюдаваше как колата на Сара излиза от градинския портал на Сидар Хаус.
— Смятате ли, че беше уместно, доктор Блейкни? — запита я, когато тя слезе и се приближи до него.
— За какво говорите?
— Питах се дали беше уместно да дърпате лъвицата за брадата в собственото й леговище.
— Лъвиците имат ли бради? — промърмори тя с досада.
— Беше фигуративно казано.
— Схванах — Сара го погледна открито. — Уместно или не, сержант, поне беше поучително. Премахнах поводите си за безпокойство, а всеки лекар ще ви каже, че това е най-доброто, и то универсално лекарство.
Сержантът изглежда остана доволен от отговора й.
— Значи сте се разбрали със съпруга си?
Тя поклати глава.
— Джак не може да бъде повод за безпокойство. Той е по-скоро нещо като доживотна присъда8- очите й блеснаха шеговито. — Може би трябваше да се вслушам по-внимателно в пророчествата на майка ми за нашия брак.