Джак протегна скицника пред себе си, за да огледа нарисуваното.
— Да. Наистина ще бъде интересно да работя по портрета ви. — Той започна да събира нещата си във войнишката торба. — Тук е такъв кучи студ, а на Джоана се нагледах достатъчно и мога да я довърша вкъщи. Дали Сара ще ме приеме пак?
— Съветвам ви да питате нея. Не ми плащат да се ровя в семейни разправии.
Джак помирително вдигна ръце.
— Добре, добре — бързо каза той. — Не съм забравил. Единственото, което знам за Рут, ми го е казвала Матилда. Не мога да гарантирам за истинността, така че ще трябва сам да я проверите. Матилда държеше петдесет лири, заключени в чекмеджето на нощното й шкафче. Веднъж го отвори,1 защото искаше да ме изпрати да й напазарувам някои неща от бакалина. Парите ги нямаше. Предположих, че сигурно вече ги е похарчила за нещо, а после е забравила, но тя не се съгласи с мен и каза, че ги е откраднала внучката й — той вдигна рамене. — Не е изключено да е обвинила Рут, за да прикрие дупката в паметта си. Понеже тя не заговори повече по въпроса — и аз нищо повече не попитах. Това е всичко, което знам.
— Ама че семейство! — изпъшка сержантът. — Нищо чудно, че е решила да остави парите другиму.
— Тук сме на едно мнение — съгласи се Джак, като стана и се протегна. — И двете са творение на Матилда. Но тя все пак не трябваше да ги завещава на Сара.
Днес доста се стреснах. Влязох в приемната на лекарския кабинет и сварих зад бюрото Джейн Мариот. Бях абсолютно неподготвена. Защо никой не ми е споменавал, че са се върнали? Предупреден — значи въоръжен. Джейн, разбира се, е знаела, че все някога ще се срещнем, и лесно успя да запази обичайното си хладно държание. „Добър ден, Матилда — каза ми. — Добре изглеждаш.“ Аз изобщо не можах да проговоря. Чак после онова магаре доктор Дулитъл изрева добрата новина, че Джейн и Пол са решили да се върнат в Росет Хаус след смъртта на техния наемател. Подразбрах, че Пол е почти инвалид — хроничен емфизем. Спокойствието и тишината във Фонтуел щели да му бъдат от полза след трудния живот в Саутхамптън. Какво ли ще прави Джейн? Дали ще почне да подмята разни неща или, по-лошо, направо ще ме издаде?
„… И от божествените висини дали се вижда дъното на мойта мъка?“
Щях да се чувствам по-малко отчаяна, ако не се налагаше Рут отново да тръгва на училище. Къщата е празна без нея. За сметка на това пък е пълно с призраци и повечето доста неспокойни. Джералд и баща ми ме навестяват непрекъснато и безмилостно8ме мъчат. Има моменти (добре, че са редки), когато ми се струва, че бих предпочела да са живи. Но аз възлагам големи надежди на Рут. Тя е много умна за възрастта си. Сигурна съм — най-после от рода Кавендиш ще излезе и нищо свястно. Ако ли не, всичко, което съм направила до тук, е било всуе.
„Шът! Тихо там! Кой смее да приказва? Матилда Гилеспи молитвите си казва.“
Тези дни имах страхотно главоболие. Може би открай време лудата съм била аз, а не Джоана.
ДЕСЕТ
Извикана от часа по химия, Рут се промъкна боязливо в стаята, в която директорката й бе посочила, видя Купър и спря пред вратата, опряла гръб в нея.
— Защо идвате пак? — попита тя. — Злепоставяте ме. Вече ви казах всичко, което знам.
Тя не беше в униформа, опънатата й назад коса беше прибрана в малък стегнат кок. Изглеждаше по-възрастна от своите седемнадесет години.
Купър много добре разбираше притеснението й. Всяко училище е нещо като прозрачен аквариум за декоративни рибки и това най-ясно се вижда в девическите колежи.
— Съжалявам, но разследването тръгна зле и в момента изглежда доста объркано.
Той кимна към един близък стол.
— Седнете, мис Ласел.
Тя се подчини с нежелание и Купър ясно усети как зад елегантната външност на привидно зряла жена се прокрадва неувереност на още невръстно момиче. Той намести тежкото си тяло на стола точно срещу нея. Погледът му беше сериозен, без да е заплашителен.
— Преди два дни получихме писмо, в което се говори за вас — каза той. — Беше анонимно. Там се твърди, че сте били в Сидар Хаус в деня, когато е умряла баба ви, и че сте откраднали някакви обеци. Има ли нещо вярно в това, мис Ласел?
Очите й се разшириха уплашено, но тя продължи да мълчи.
— Освен това — продължи той спокойно — от много достоверен източник ми беше съобщено, че баба ви е знаела за вашите кражби. Смятала е, че крадете от нея и пари. Вярно ли е?
Кръвта се дръпна от лицето й.
— Искам адвокат.
— Защо?
— Това е мое право.
Той кимна и стана.