— Добре. Имате ли собствен адвокат? Ако имате, можете да дадете на директорката телефона му, за да го извика. Ако нямате, убеден съм, че тя без колебание ще повика адвоката, обслужващ колежа. Вероятно ще се наложи да му се доплати за услугата — той се отправи към вратата. — Директорката ви сигурно ще пожелае да дойде тук лично, за да следи да не бъдат накърнени правата и интересите ви. Нямам възражения за нито един от двата варианти.
— Не — обади се тя стреснато. — Искам служебен защитник.
— Как така служебен? — прозрачността на намеренията й истински го забавляваше.
— От тези, които осигурява полицията.
Той се престори, че сериозно обмисля предложението, и това продължи доста дълго.
— Вероятно говорите за адвокатите, използвани в полицейските участъци, за да представят лица, които нямат собствен защитник.
Тя кимна утвърдително.
— При цялата ми добра воля, мис Ласел — отвърна той, — за подобна възможност и дума не може да става. Живеем във време на галопираща инфлация, държавните институции страдат от хронично безпаричие, а вие сте заможна млада дама и несъмнено сте заобиколена от хора, които изгарят от нетърпение да се застъпят за правата ви. Ще помолим директорката да ви намери адвокат. Убеден съм, че веднага ще го направи, ако не за друго, поне за да не тръгнат приказки, уронващи авторитета на колежа. В края на краищата тя е длъжна да мисли за името на своето училище.
— Копеле такова! — избухна Рут. — Щом е така, няма да отговарям на никакви въпроси.
Купър се направи на изненадан.
— Да разбирам ли, че вече не искате адвокат?
— Да… Не… — тя се бореше с колебанието си. — Няма да кажа нищо и толкоз.
Купър се върна и отново седна на стола си.
— Това си е ваше право, но ако не получа отговор от вас, ще се наложи да задавам въпроси на други хора. От опит знам, че крадците не се задоволяват само с един обект. Какво ще стане, ако събера всички ваши съученички и започна да ги питам, всичките заедно, дали не са им изчезвали разни неща през учебната година? Не е трудно да се отгатне какво ще си помислят, защото ще знаят, че съм дошъл точно заради вас.
— Това е изнудване!
— Това е стандартен полицейски похват, мис Ласел. Когато следователят не може да се сдобие с необходимата му информация по нормален начин, той е служебно задължен да търси други възможности.
— Не съм я убила! — яростно просъска тя, вперила очи в него.
— Нима съм казал нещо подобно?
Тя не можа да устои на желанието да му отговори.
— Не сте, но го мислите. Щом съм била там, защо пък да не съм я убила?
— Смъртта е настъпила някъде преди полунощ, между единадесет и дванадесет часа, да речем. Бяхте ли там по това време?
Облекчението й пролича 8съвсем ясно.
— Не. Тръгнах си в пет. Трябваше да се върна навреме за часа по физика, защото имам матура.
— В колко часа започна урокът?
— В седем и половина.
— Навреме ли стигнахте?
— Да.
— Как успяхте? Не сте изминали трийсет мили пеш за два часа и половина.
— Взех колело назаем.
Той я погледна с неприкрито недоверие.
— В колко пристигнахте при баба си, мис Ласел?
— Не знам точно. Някъде към три и половина, струва ми се.
— А в колко часа излязохте от училището?
— След като обядвах.
— Ясно — каза Купър сериозно. — Значи сте пропътували тридесет мили в едната посока за два часа, останали сте час и половина при баба си и след това отново сте навъртели тридесет мили с колелото. Явно сте доста тренирана млада дама. Мога ли да знам името на човека, който ви е заел велосипеда си? — той близна химическия си молив и се приготви да пише.
— Не знам на кого беше. Взех го без да питам.
Купър си записа.
— Искате ли да спрем дотук с преструвките и да започнем да наричаме нещата с истинските им имена? В момента вие ми казвате, че сте откраднали колелото. Както обеците и петдесетте лири.
— Но аз го върнах! Това не е кражба.
— Къде го върнахте?
— На стойката за велосипеди.
— Тогава сигурно ще можете да го познаете и да ми го покажете?
— Не знам. Просто взех най-доброто, което видях. Има ли значение какво е било?
— Има, защото ще ви кача отново на него и ще карам зад вас по целия път до Фонтуел — той изглеждаше развеселен. — Вижте, аз просто не мога да повярвам, че сте способна да вземете тридесет мили за два часа, но много ще се радвам за вас, ако ме убедите, че греша. Ще си починете час и половина в къщата и после ще се върнете обратно — пак с колелото.
— Не можете да ме накарате. Това си е чисто… — тя затърси думата — …мъчение.
— Повярвайте ми, мога да ви накарам. Наричат го „възстановка“. Видели са ви на местопрестъплението в деня на самото престъпление; член сте на семейството на жертвата и като такава имате свободен достъп до дома й, а освен това сте очаквали да наследите парите й. Всеки един от тези факти, взет отделно, ви нарежда между първите в списъка на заподозрените. Или ще докажете, че можете да отидете дотам с колело, което искрено би ме зарадвало, или веднага ще ми кажете как в действителност сте стигнали. Някой ви откара, нали?