— Това не е кражба. Рано или късно всичко щеше да стане мое.
„Дейв изглежда добре я е подковал Или пък греша? Може би тя наистина мисли така.“
— Нека не забравяме, че в крайна сметка не наследихте нищо.
— Не е справедливо лекарката да вземе всичко. Тя не ни е дори далечна роднина.
— Адресът на Дейв, моля, мис Ласел.
— Не смея — сви се тя с неподправен ужас. — Ще ме убие.
В този момент търпението на Купър се изчерпа.
— Нима? И какво от това? Едва ли ще бъде голяма загуба за някого. Майка ви сто на сто няма да си изплаче очите заради вас, а за останалите ще бъдете просто статистика — още едно момиче, позволило да го използват и захвърлят — той съчувствено поклати глава. — Ще бъде жалко за парите, изразходвани за образованието ви. — Купър огледа стаята. — Моите деца биха дали всичко, за да имат вашите условия. Те, разбира се, биха извлекли по-голяма полза от вас. — Той замълча за момент, после затвори бележника си и с въздишка стана от стола. — Принуждавате ме да действам по най-грубия начин. Налага се да се обърна към директорката ви.
Рут отново показа обезоръжаваща наивност.
— Тя нищо не знае. Няма как да е разбрала.
— Знае обаче името на фирмата, която е работила по алеите.
Тя избърса с ръкав мокрия си нос.
— Защо не искате да ме разберете? Аз трябва да следвам.
— Защо? — попита той с престорено учудване. — За да можете с приятеля си да сте по-близо до неопитните и лековерни първокурсници? Какво би могъл да прави той при тях, освен да им пробутва наркотици или нещо от тоя род?
Сълзите неудържимо се затъркаляха по бузите й.
— Само така бих могла да се отърва от него. Казах му, че ще се запиша в Ексетър, но го излъгах. Ще направя точно обратното — ще отида в някой от университетите на север, защото са по-далече оттук.
Неочаквано за себе си Купър усети вълнение. Думите на момичето доста приличаха на истина. Запита се какво ли беше й направил Дейв, за да се страхува от него толкова много, че да вижда единственото възможно спасение в бягството. Дали не беше изгубил търпение и е убил мисис Гилеспи, за да може Рут по-скоро да получи наследството?
Купър отново се върна на стола си.
— Давам си сметка, че никога не сте виждали баща си и желанието ви да намерите някой, който да го замести, е било причина да се забъркате с Дейв. Разбирам също и стремежа ви да се измъкнете от него, но отиването ви в университета с нищо няма да помогне, мис Ласел. Може би ще прекарате един-два спокойни семестъра, преди Дейв да ви открие, но всичко ще свърши дотам. Как смятате да запазите в тайна местонахождението си? Нима ще забраните на служителите в училищната канцелария да кажат в кой университет сте отишли? Можете ли да убедите майка си и приятелите също да си мълчат по въпроса? Рано или късно някой от тях ще отговори на вежливо телефонно обаждане на непознат и тайната ви отива по дяволите.
Тя буквално се смаляваше пред очите му.
— Значи нищо не може да ми помогне?
Той ядосано се намръщи.
— Може. Като начало ми кажете къде да го намеря.
— Ще го арестувате ли?
— По какво обвинение?
— Заради кражбите. Сигурно ще трябва да арестувате и мен?
— Засега съм длъжен единствено да съобщя на изпълнителите на завещанието. Не е изключено те да решат, че ще бъде по-добре нещата да се потулят.
— Значи вие просто искате да го разпитате какво е правил в деня, когато умря баба?
— Да — призна той.
Рут поклати отчаяно глава.
— Не можете да си представите какви неща върши с мен, когато е сърдит — очите й отново се насълзиха. — Щом няма да го пращате в затвора, не мога да ви кажа адреса. Вие не го знаете какъв е. Отмъщението му ще бъде страшно.
— И какво ще бъде то?
Тя отново поклати глава, този път по-решително.
— Няма да ви кажа.
— Ние можем да ви охраняваме.
— Той ми обеща, че ако направя нещо, което не му харесва, ще дойде в училището и ще направи сцена пред всички. Тогава със сигурност ще ме изключат.
Купър усети, че започва да се обърква, и това го ядоса.
— Щом толкова сте се страхували от изключване, защо изобщо ви е трябвало да бягате от училище и да се срещате6с него? Ако ви бяха хванали тогава, щяха да ви изключат на часа. Тя мълчеше и нервно мачкаше подгъва на сакото си. Накрая едва чуто прошепна:
— Тогава не предполагах, че толкова много ще искам да продължа образованието си.
Купър кимна разбиращо.
— Ето за такива случаи хората казват: „Каквото сам си направиш…“ — той се усмихна накриво. — Вие не сте единствената, която е изпадала в наивно заблуждение, че нещата все някак си ще се наредят от само себе си, и то точно както на нас ни харесва. Във връзка с това ми идва наум още една поговорка: „Тежката болест изисква силно лекарство.“ С други думи, съберете кураж и идете да разкажете всичко на директорката, преди да го е научила от мен. Не е изключено тя да ви разбере, ако усети, че разчитате на нейната човечност.