— Как не! Ще подскочи до тавана и ще ме направи на нищо.
— Виждате ли някаква друга възможност?
— Да се самоубия.
— Реакция на безгръбначно — констатира той. — Що за глупава идея — да си лекуваш главоболието, като си пръснеш главата? — Купър сложи длани върху нейните. — По-смело, момиче! Кажи ми адреса на Дейв и после върви да разкажеш всичко на директорката.
Устните й затрепериха.
— Ако се съглася, ще дойдете ли с мен в дирекцията?
„Смили се, Господи! — простена той мислено. — Нима не ми стига, че толкова години водя за ръчичка моите собствени8деца?“
— Съгласен съм, но ако директорката ми каже да напусна, ще я послушам. Не забравяйте, че не съм тук в качеството на ваш настойник или пазач.
— Бърнмаут. Пелис Роуд, номер двадесет и три — прошепна тя. — Майка ми ме е натопила за кражбите, нали? — в гласа й звучеше неприкрито отчаяние — отчаянието на човек, комуто никой и нищо не е останало.
— Не — отговори Купър. — За голямо съжаление тя абсолютно нищо не пожела да ми каже.
Когато по-късно същия следобед Сара зави с колата си по алеята към къщата, беше изненадана от напълно неочаквана гледка: пред вратата, в интимна близост една до друга, бяха паркирани колите на Джак и на Купър. Първият й подтик беше да обърне и незабавно да се махне. Нямаше нерви да разговаря с когото и да било. Още по-малко желаеше отново да се самоанализира пред Купър, докато за разнообразие съпругът й се опитва да доразруши това, което беше останало от връзката им. После се ядоса и яростно стисна волана. По дяволите, все пак това беше нейната собствена къща! Щеше да е абсолютно ненормално да обикаля наоколо с часове, за да избегне срещата с наглия си съпруг и с надутия полицай.
Сара тихо се промъкна през входната врата. Съобрази, че ако мине на пръсти край студиото, ще може да се шмугне в кухнята, без никой да разбере, че се е върнала. Съвсем не на място си спомни една сцена между майка й и баща й — затръшвайки под носа му кухненската врата, тя му беше казала: „Къщата на англичанина е неговата крепост, кухнята за англичанката е нейният затвор.“ През вратата се чуха гласове и Сара с досада разбра, че кухнята е вече заета. Тя въздъхна, изчака, докато самообладанието й се върна и я обхвана като здрава плетена ризница. После влезе.
Джак, сержант Купър и Рут Ласел погледнаха към нея над чашите с вино, които държаха. По лицата им ясно се изписа притеснение и тревога.
— Здрасти — каза Сара в настъпилата тишина. — Намерили сте виното от 1983 година без затруднения, както виждам.
— Пийни с нас — предложи Джак и се пресегна за чиста чаша от плота за изцеждане на съдовете. — Много е хубаво.
— Не се съмнявам — отвърна тя. — Това е първата голяма класирана реколта от района Сент Емилион. Още когато го купих, струваше цяло състояние.
— Не бъди толкова нелюбезна, драга. Все някой трябваше да започне да го пие, защото ти не би го опитала и до края на дните си — за вас, дегустаторите, виното никога не е достатъчно отлежало. — Джак напълни чашата и я бутна към нея. Очите му проблясваха шеговито. Тя усети как в нея отново се пробужда нежност към този неотразим мръсник и си помисли, че любовта е най-труднолечимата болест. Прикри чувствата си зад бездушна усмивка.
— След известни недоразумения стигнахме до следното общо заключение — продължи той с псевдонаучна високопарност: — Цвят — тъмнорубинен; плътност — изключителна; букет — много екзотичен, с мирис на стар тютюн, френско грозде и намек за билки и подправки.
— Това е вино от специална реколта, профан такъв. Предназначено е да се вкусва и оценява от познавачи, а не да се пие в пет следобед на кухненската маса. Обзалагам се, че изобщо не си го оставил да подиша отворено, а просто си го налял като лимонада.
Купър се прокашля.
— Съжалявам, доктор Блейкни. Ние казахме, че предпочитаме чай.
— Виж го ти, страхливият му мишок — възкликна Джак, без ни най-малко да губи доброто си настроение. — Та нали когато извадих бутилката, само дето не се задавихте в слюнката си. Не се бойте, приятелю, а си пийте виното — ще видите, че тя няма да ви убие. Освен това — обърна се той към Сара — точно се колебаехме дали да повторим, но решихме, че тактичността изисква да изчакаме да си дойдеш, преди да отворим втора бутилка.
— Ако го бяхте направили, шансовете ви да доживеете до дълбоки старини щяха катастрофално да намалеят — каза тя, докато окачваше чантата си. Пусна палтото направо на пода и се приближи до масата. — Добре, дай насам чашата, но отсега мога да ви уверя, че не е готово за пиене. Трябваха му поне още три години — тя седна на празния стол и придърпа чашата към себе си. Покри отвора й с длан, а с другата ръка леко я разклати, за да „събуди букета“. Помириса, без да отпива.