— Можете ли да се сетите за някой друг, който се е опитвал да й досажда? — попита Купър след кратка пауза.
Дънкан сви рамене:
— Джак Блейкни, съпругът на лекарката, непрекъснато се навърташе наоколо, но не, това не може да се нарече натрапничество. Тя го харесваше. Често съм ги чувал да се заливат от смях в градината — той се замисли за момент. — Тя почти нямаше приятели, сержант. Както каза Вайълит, не беше лесна жена. Хората или обичаха Матилда, или я мразеха. Съвсем скоро ще се убедите, че е вярно, ако имате намерение да поразпитате наоколо.
— А вие харесвахте ли я?
Най-неочаквано очите на мъжа срещу него се овлажниха.
— Не, не я харесвах — отвърна той рязко и дрезгаво. — А някога беше направо прелестна. — Погали ръката на жена си. — Старостта, сержант, не е най-хубавото нещо, което може да ни се случи, с изключение на едно нейно предимство — че ни научава да бъдем достатъчно мъдри да се задоволяваме с това, което имаме — той замълча за момент. — Твърдят, че да си прережеш вените било сравнително лек начин да умреш, само дето не мога да разбера откъде са толкова сигурни. Мислите ли, че се е мъчила?
— Съжалявам, мистър Орлов, но се страхувам, че и аз не мога да отговоря на въпроса ви — каза Купър прямо.
Влажните очи за миг се втренчиха право в неговите и той видя в тях дълбока и необуздана скръб. Тези очи говореха за любов, каквато Дънкан едва ли някога беше изпитвал или показвал към собствената си съпруга. Искаше му се да измисли нещо успокоително, но му беше ясно, че каквото и да каже, само ще влоши нещата. Предположи, че и Вайълит знае, и не за пръв път се запита защо, противно на очакванията, любовта е по-често жестока, отколкото нежна.
Днес следобед наблюдавах как Дънкан подрязва живия плет. Трябваше д направя усилие, за да си спомня какъв красив мъж беше някога. Ако навремето бях милосърдна и жалостива жена, щях да се омъжа за него преди четиридесет години и да го спася от него самия и от Вайълит. Тя е превърнала моя Ромео в унило същество, което тайно се любува на бившите си страсти, когато никой не го гледа, разбира се. О, Боже, как е омекнала неговата толкова твърда плът! На двадесет години той имаше тялото на Микеланджеловия Давид, а днес прилича на цяла семейна група на Хенри Мур.
Джак продължава да ме забавлява. Каква трагедия е, че не го срещнах, него или някого другиго като него, когато бях „още зелена“. Аз успях да се науча единствено как да оцелявам, докато Джак, струва ми се, би ме научил как да обичам. Попитах го защо със Сара нямат деца и той ми отговори: „Защото никога не съм имал подтик да си играя на Господ Бог.“ Отбелязах, че създаването на потомство има повече общо с кучетата, отколкото с Бога, и че е проява на монументална самомнителност от негова страна да смята, че той може да определя дали Сара да бъде майка. „Викарият би казал, че в случая си играете не на Господ, а на дявол, Джак. Видът ни няма да оцелее, ако хората като вас не се възпроизвеждат“ — казах му. Но той не е послушен и податлив на ласкателства мъж. Ако беше, щях да изпитвам много по-малко удоволствие от общуването ни. „Вие си играете на Господ от дълго време. Матилда — отвърна ми той. — Кажете, това доведе ли ви нещо добро или пък направи ли ви поне малко по-доволна от живота?“
— Не, определено не. Мога да го кажа съвсем честно. Ще умра така гола, както съм дошла на този свят…
ДВЕ
Седмица по-късно дежурната в приемната позвъни в кабинета на доктор Блейкни:
— На линията чака сержант Купър. Казах му, че имате пациент, но той е изключително настоятелен. Можете ли да говорите с него?
Беше понеделник и Сара даваше следобедно дежурство във Фонтуел. Тя се усмихна успокояващо на бременната жена, която се беше проснала на лекарската кушетка като жертвено животно.
— Ще възразите ли, ако проведа този разговор? Много е важен. Ще бъда възможно най-кратка.
— Давайте. Хем ще си почина. Няма много възможности да се поизлегнеш, когато ти е вече третото.
Сара й се усмихна отново.
— Дай ми го, Джейн. Да, сержант. Какво мога да направя за вас?
— Получихме резултатите от аутопсията на мисис Гилеспи. Интересува ме вашата преценка.
— Слушам ви.
Той зашумоля с някакви листа от другата страна на линията.
— Непосредствена причина за смъртта — загуба на кръв. Следи от барбитурати в кръвоносната система, но не в достатъчна концентрация, за да бъдат причина за смъртта. Следи от тях са открити и в чашата с уиски, което означава, че ги е разтворила, преди да ги изпие. Има и малко количество алкохол, който е погълнала заедно с приспивателното. Няма наранявания и натъртвания. Разкъсвания с кървене по повърхността на езика, причинени от острия мундщук на Укротителя. Нищо под ноктите на ръцете. Слаби следи от копривни опарвания по слепоочията и бузите, както и незначителни ожулвания на кожата, причинени от решетките на Укротителя. И двете водят до заключението, че сама си е сложила приспособлението и след това го е накичила с копривата и маргаритките. Няма никакви белези, които да показват, че е имало каквато и да било борба или съпротива. Укротителят не е бил прикрепен здраво към главата й и е могла да го свали по всяко време, стига да е искала. Порезните рани на китките съответстват точно но ножа, намерен на пода в банята. Раната на лявата китка е причинена от насочено надолу острие, като е действано с дясната ръка, а тази на дясната — с насочено надолу острие, което е било държано в лявата ръка. Ножът е потапян във водата, вероятно е бил изпуснат при едно от двете срязвания, но все пак на него има пръстов отпечатък, който е от показалеца на мисис Гилеспи и се намира на една точка, три сантиметра от острието, върху дръжката. Заключение: самоубийство. — Той помълча. — Още ли сте там? — попита след малко.