Тя го погледна особено.
„Все пак е красива — помисли си Джак, — но с трагична красота. Като майка си. Като Матилда.“
— Бременна съм — промълви Рут и по бузите й се търкулнаха дълго сдържани сълзи.
В стаята настъпи тишина.
— Мислех си…Надявах се, че майка ми… — тя избърса очите си с вече мократа кърпичка. — Защо не си отидох вкъщи? Не трябваше да ти казвам…
Джак усети, че се срамува от себе си. Как беше позволил самосъжалението на изпаднало в беда дете да го накара — него, възрастния — да й се подиграва? Той се пресегна, издърпа я от стола и я прегърна. Обхвана раменете й и започна да я гали по косата, както сигурно би направил баща й, ако беше жив. Заговори, след като я остави добре да се наплаче.
— Веднъж баба ти ми каза, че ако не се научи да общува, човечеството е обречено. Тя беше мъдра жена. Всички ние говорим твърде много, но рядко общуваме. — Държейки я за раменете, той я отдалечи от себе си, за да я погледне в очите. — Радвам се, че ми каза. Приемам за голяма привилегия, че избра тъкмо мен. Много други на твое място биха изчакали Сара да се върне.
— И аз исках…
Той я прекъсна с жест, засмя се разбиращо и я настани обратно на стола.
— Не разбивай илюзиите ми! Остави ме поне веднъж да си мисля, че и на мен могат да се доверяват, а не само на Сара. Което, разбира се, не е вярно. Никой не умее да слуша по-добре от жена ми, нито пък може да дава толкова разумни, уместни и навременни съвети. Тя ще се погрижи за теб, обещавам ти.
— Тя ще ми се разсърди — подсмръкна Рут.
— Защо мислиш така?
— Нали каза, че е сприхава?
— Не съм те излъгал. Но не е толкова страшно. Само си крий главата, докато престане да хвърля тенджери или каквото там й попадне.
Рут трепна уплашено.
— Какви тенджери? Нима тя…
— Не — каза Джак вече сериозно. — Пошегувах се. Сара е чудесен човек. Носи вкъщи ранени гълъби, шинира крилата им и наблюдава мъчителната им бавна агония с безкрайно съчувствие. Тия неща докторите ги учат още в медицинската академия.
Момичето изглеждаше ужасено.
— Но това е… страшно!
— Майтап — обясни той обезсърчен и се отказа. — Сара е най-чувствителният лекар, когото познавам. Ще видиш, че тя ще те изчака сама да решиш какво ще правиш и след това ще ти помогне в това, което си решила. Няма да те убеждава да запазиш бебето, нито ще те кара да го махнеш.
Сълзите отново потекоха.
— Не го искам — стисна тя ръце в скута си. — Това лошо ли е, как мислиш?
— Не — отвърна той откровено. — Ако бях на твое място, и аз не бих го искал.
— Но аз съм го създала! Грешката е моя.
— За да се направи бебе, Рут, са нужни минимум двама души. Освен това въображението ми блокира, когато се опитвам да си представя как гаджето ти прелива от ентусиазъм при вида на едно мило, току-що родено бебче. Изборът е твой, не негов. Спермата явно върви евтино, щом по-голямата част от нея отива в канализацията. Утробата и зародишът обаче са скъпа стока. Сара е права, като казва, че майчинството е доживотна присъда.
— Но то не е ли живо? Няма ли да е убийство, ако го махна?