Той беше мъж. Как би могъл да разбере това, което изпитват жените, когато разберат каква власт им е дала над живота и смъртта сляпата биологична случайност? Единственото, с което можеше да й помогне, беше откровеността.
— Не съм напълно сигурен, но смятам, че нещото в теб е живо само защото и ти си жива. То не съществува като индивид със свои собствени права.
— Но един ден може да ги има… ако го оставя.
— Разбира се. Ако разсъждаваме така обаче, всяка яйцеклетка има същите потенциални шансове, а, от друга страна, никой не обвинява младежите в убийство, когато пилеят потомството си по земята зад някоя барака. Убеден съм, че за всички нас собственият ни живот има приоритет пред потенциалния живот, който носим в тялото си. Не казвам, че това е единственият отговор или че нещата са толкова еднозначни. Зная обаче, че в момента си по-важна от детето, което би могло да се роди само в случай че приемеш да заплатиш за това в емоционална, физическа, психическа, социална и парична валута. При това ще плащаш само ти, Рут, защото вероятността Хъджис да се бръкне е практически нулева.
— И аз самата знам — ще каже, че не е негово.
Джак кимна.
— Съжалявам, но някои мъже наистина правят така. На тях им е лесно — нали не са забременели те.
Тя закри лицето си с длани.
— Ти не разбираш — дланите обхванаха главата й. („Защитава ли се? Крие ли се?“) — Може да е някой от другите. Имаше и други… но той го направи! О, Господи, иска ми се да… — тя не можа да продължи, сви се на стола и захълца.
Джак се чувстваше напълно безпомощен. Страданието й беше толкова силно, че той физически го усещаше да приижда към него и да го залива като прибой. В главата му се тълпяха само баналности от рода на: „Дяволът никога не е толкова черен, колкото изглежда“, или „Най-тъмно е преди да се съмне“. Но каква полза от тези глупости щеше да има тя, щом всичките й надежди за бъдещето се бяха превърнали в развалини?
Той непохватно вдигна ръка и я постави на главата й. Жестът беше инстинктивен — много му се искаше да я утеши — и напомняше за свещеническа благословия.
— Разкажи ми какво се случи — подкани я Джак. — Може би положението не е чак толкова лошо.
Оказа се много по-лошо. Това, което тя му разказа с преливащ от ужас и отвращение глас, разклати собствените му морални устои. Думите й така го разтърсиха, че усети почти физическа болка.
Когато се върна вкъщи в три и половина, Сара го намери в градината. Беше помогнала на Поли Греъм да роди здраво и хубаво момиченце.
Джак усърдно ровеше с вилата из лехите с рози и с шепи ръсеше около корените им тор.
— Наближава декември — напомни му тя. — Всичко вече е заспало и само си губиш времето.
— Знам — погледна я той бегло и на нея й се стори, че вижда сълзи в очите му. — Имах нужда да се пораздвижа.
— Къде е Рут?
— Спи. Заболя я главата. Дадох й кодеин и я опаковах в леглото — той отметна косата от челото си с опакото на калната си ръка. — Свърши ли за днес?
Тя кимна.
— Какво има, Джак?
Той се облегна на вилата и зарея поглед из полето. Светлината на бавно гаснещия зимен ден замъгляваше очертанията на далечните дървета, които се открояваха на фона на небето като фина тъмна дантела.
— „За тази Англия жените и мъжете й умират…“ — изрецитира той дрезгаво.
Тя леко сбърчи чело в недоумение и проследи погледа му. Мимоходом забеляза, че по миглите му проблясват сълзи.
— Знаеш ли тази поема на Рупърт Брук? „Войникът“. Там има такъв куплет:
Джак дълго мълча. Когато отново проговори, гласът му трепереше:
— Красиво е, нали, Сара? Англия е красива.
Тя избърса сълзите от лицето му и сърцето й се сви от неговата болка.
— Ти плачеш? Никога преди не съм те виждала да плачеш. Какво се е случило, Джак?
Той сякаш не я чу.
— Рупърт Брук е загинал през 1915. „Със смъртта на храбрите“ — във войната. Бил е само на двайсет и девет, по-млад от теб и мен. Дал е животът си заедно с милиони други в името на децата, които ще дойдат. Знаеш ли от какво ме боли? — тъмните му очи гледаха встрани от нея, вперени в нещо, което само той виждаше. — Боли ме, че човекът, създал едно от най-великите неща, писани някога за тази страна, е трябвало да се пожертва, за да могат да се развъждат гнусните ларви, които Англия снася днес.