Когато видя Дейв Хъджис, Купър разбра защо този тип беше толкова привлекателен за девойките от добри семейства. Беше типичен уличен идол — красив, строен, с добре оформено мускулесто тяло тип „гардероб“, черна, дълга до раменете коса, ясни сини очи и подкупваща усмивка. „Отракан“ бе първата дума, която се появи в ума на полицая. Разговорът в стаята за разпити на Бърнмаутския полицейски участък беше започнал спокойно, но сега вече зад вежливите усмивки започваха да проблясват остри зъби.
„Държанието му е професионално изпипано — мислеше си Купър. — Изобщо не ми е ясно какво има зад фасадата.“
Другият полицай, който се опитваше да проникне зад бронята на външността на младежа, беше инспектор Чарли Джонс. За Купър беше истинско забавление да наблюдава как лицето на уморения пекинез, изразяващо съвършено отработено притеснение, въвежда Хъджис в много дълбоко заблуждение. Чарли седеше срещу младежа от другата страна на бюрото и безпомощно ровеше в куфарчето си.
— Радвам се, че дойдохте — каза той. — Знам, че времето е ценно, и затова сме ви благодарни за сътрудничеството, мистър Хъджис.
Момъкът сговорчиво вдигна рамене.
— Ако знаех, че имам избор, нямаше да дойда. Каква е работата?
Чарли най-после успя да намери каквото търсеше и постави на масата един смачкан лист.
— Става дума за мис Рут Ласел. Тя твърди, че сте й любовник.
— А, това ли? Наистина познавам Рут — Хъджис отново вдигна рамене. — Тя е на седемнадесет. Да не би сексът със седемнадесетгодишни вече да е престъпление?
— Не съм казал такова нещо.
— За какво е тогава цялата дандания?
— Заради кражби. Тя е уличена в кражба.
По лицето на Хъджис се изписа очакваната от него изненада, но той предпочете да замълчи.
— Знаехте ли, че тя краде?
Хъджис поклати глава.
— — Разправяше, че баба й дава парите. Защо да не й вярвам? Дъртата беше червива с пари.
— Беше? Значи знаете, че е мъртва?
— Ами да. Рут ми каза, че се самоубила.
Чарли прокара пръст по страницата.
— Тук Рут твърди, че сте я накарали да открадне посребрени четки за коса, бижута и ценни издания от библиотеката на мисис Гилеспи. Неща, подобни на тези, които мис Джулия Сифтън е крала от родителите си, според нея пак по ваше внушение. Дреболии, чиято липса трудно се забелязва, но пък много лесно могат да бъдат превърнати в пари в брой. Кой продаваше краденото, мистър Хъджис — вие или Рут?
— Я стига, инспекторе! Нима приличам чак на такъв балама, че да продавам крадено заради някаква седемнадесетгодишна курветина, дето ще ме натопи в момента, в който я гепят? Исусе! — изсумтя той презрително. — Все още имам ум в главата си. Те се влачат с мен, защото им е писнало от дивотиите, с които техните дъртаци им тъпчат малките мозъчета. Това би трябвало да ви говори нещо за тия мацки. Ние им викаме „калтачки“ — да крадат и да лягат бързо си им е просто в кръвчицата. Съвсем ясно е, че щом твърди, че съм я натискал да го прави, лъже, за да отърве кожата. Чиста работа, нали? Аз съм някакъв боклук, дето живее в скапана дупка, а тя е мис Ласел от Саутклифския девически колеж. Гатанка — на кого ще повярва полицията?
Чарли се усмихна печално.
— Така е — промърмори той, — но нали си даваш сметка, че не сме се събрали тук, за да си вярваме? И двамата знаем, че лъжеш, а Рут казва истината. Въпросът е дали ще успеем да я накараме да дойде в съда и там да повтори цялата истина. Този път си направил лош избор, мистър Хъджис — тя няма баща и живее с майка си. Вероятно знаеш не по-зле от мен, че жените се отнасят с дъщерите си много по-сурово, отколкото бащите. Мисис Ласел няма да защитава Рут така, както е защитавал дъщеря си бащата на Джулия. Освен това тя със сигурност не обича момичето си. Щеше да е по-различно, ако мисис Гилеспи беше жива. Тя вероятно би потулила всичко в името на семейната репутация, но понеже е мъртва, не виждам кой друг би се застъпил за Рут.
— Какво има да му мислите тогава — ухили се Хъджис. — Обвинете тая малка кучка в кражба. Изобщо не ми пука.
Сега беше ред на Чарли да се изненада.
— Не я ли харесваш?
— Е, ставаше за оная работа. Не беше кой знае какво, но ставаше. Нали ви казах вече, че такива като нея движат с мен само за да си го върнат на дъртите. Аз какво да правя? Да започна да припадам от благодарност, задето ми позволяват да ги уча кое как се прави? Мога да си прекарвам също толкова добре, че и по-хубаво в нощния клуб — той пусна омайната си порочна усмивка, предназначена да разбива девическите сърца, но напълно неуместна в компанията на Джонс и Купър. — Аз им върша работата, давам им тяхната тръпка и си трая. Обаче не съм съгласен, когато се пробват, а после се опитват да ми лепнат собствените си шибани кражби. Идва ми много, ще знаете. Гадните му духачки… Готино личице, тежкарски акцент, после нагазват в лайната и решават, че има лесен начин да се отърват — дайте да лепнем всичко на Дейв Хъджис! Вие просто не щете да схванете, че те са си калтачки по душа, същите като пачаврите под червените фенери.