Сара реши, че няма нищо нередно, ако й каже. Много от подробностите вече бяха известни и истината изглежда беше доста изкривена от налудничавите приказки на Матилдините прислужници, които те вероятно разправяха под път и над път.
— Това беше една семейна реликва, наречена Укротителя.
Тя сложи ръце върху корема на жената и започна внимателно да палпира за главата на бебето.
— Нямаше никакви тръни, нито нещо подобно. Само няколко полски цветя. — Гледката беше по-скоро претенциозна, отколкото страшна — опипващите й пръсти отслабиха натиска. — Всичко е наред. Остава ви още малко, но засега е рано. Трябва да сте объркали броенето.
— Все така правя, докторке — съгласи се жената, без да се притеснява. — Мога да ви кажа с точност до минута кога ще роди кравата, но като става дума за мен — изсмя се тя, — нямам време да гледам календара.
Сара протегна ръце, за да й помогне да се надигне и да седне на кушетката.
— Укротител — продължи жената замислено. — Това е нещо като юзда за жени, дето много си развързват езика, нали?
Сара кимна.
— Използвали са го преди два-три века, за да принуждават жените да мълчат. И не само тези с много дългите езици, а всички жени, които са се осмелявали да оспорват мъжкия авторитет вкъщи и извън дома.
— Може и така да е било. Ами имате ли представа тя защо го е направила?
— Не знам. Може да е била уморена от живота. Тя нямаше вашата енергия, мисис Греъм.
— Виж, това мога да го разбера. Какъв смисъл има да се бориш за живот като нейния… Тя закопча блузата си. — Чудя се защо е трябвало да го прави с тоя Укротител на главата?
Сара разпери ръце:
— И аз нямам представа.
— Беше противна старица — продължи безцеремонно мисис Греъм. — Живяла е тук открай време, познава мен и родителите ми още от люлката, но нито веднъж не се е поинтересувала от нас. Виждахме й се прекалено прости. Селяни с тор по обувките. А иначе си общуваше с Уитингъм, дъртия педераст, дето държеше Дедсовото имение. Работата е там, че макар откакто се е родил, да не си е мръднал пръста и да не е бутнал работа, той живееше от ренти и вложения и това го правеше приемлив за нея. Но простите бачкатори като нас не заслужаваха дори и презрението й. — Жената се вгледа предизвикателно в лицето на Сара и поклати глава. — Аз май ви шокирах. Вярно, че ми е голяма устата, но какво чак толкоз! Не вземайте смъртта на мисис Гилеспи толкова присърце. Никой не я харесваше, а и тя нямаше никакво желание да направи поне малко усилие в тази насока, повярвайте ми. В тоя край хората не са чак толкова лоши и са склонни да преглътнат доста нещо, докато не ги настъпиш по мазола. Когато видиш някой, който гнусливо си чисти палтото, защото случайно се е блъснал в теб, е, тогава си казваш: стига толкова. Дотук.
Тя спусна крака на пода и се изправи.
— Не съм от тия, дето често ходят на църква, но понякога съм почти вярваща и разбирам защо хората ценят покаянието. Колко народ си е признал греховете накрая, за да им е по-лека смъртта. Няма значение кого молиш за прошка — свещеника, Господ или семейството си. Трябва просто да го кажеш и ти олеква. Господ или семейството си. Трябва просто да го кажеш и ти олеква. — Тя нахлузи обувките си. — Може пък мисис Гилеспи да е искала така да помоли за прошка заради злия си език? Затова си е надянала оня Укротител, преди да срещне Създателя.
Матилда Гилеспи бе погребана три дни по-късно в църковния двор на село Фонтуел, до гроба на баща си, сър Уилям Кавендиш. Съдебното разследване на смъртта й все още продължаваше, но беше обществена тайна, че заключението за самоубийство е предрешено. Това се потвърди окончателно, когато след два дни работата дорсетските полицаи си изнесоха багажа от Сидар Хаус и се прибраха в управлението, близо до курортния център Леърмаут.
Опечалените бяха малобройни. Поли Греъм беше права, като казваше, че Матилда Гилеспи не е най-харесваният човек в околността. Повечето хора се оказаха заети или възпрепятствани от нещо и не дойдоха да се простят с една старица, известна най-вече с нелюбезното си държане.
При тези трудни обстоятелства викарият даде всичко от себе си, но когато присъстващите обърнаха гръб на зеещия гроб и поеха през моравата към вратата на черковния двор, всеобщото чувство на облекчение беше очевидно.
Джак Блейкни присъстваше с явно нежелание и единствено защото жена му беше решила, че е редно да дойдат. Той шепнеше, наведен близо до ухото на Сара:
— Какво струпване от умилителни гробищни аксесоари! Нямам предвид надгробните плочи, а тая купчина лицемери, изпълняващи дребнобуржоазния си дълг. Видя ли лицата им, когато преподобният каза „нашата многообична приятелка и съседка“? Та те до един я мразеха!