— Тия бандити… Невъзможно. На магаре да стана, ако дори и един от тях е гледал телевизия онази вечер. Много по-вероятно е да са излезли да бият бабички или да ръгат с ножове запалянковците от противниковия отбор.
Инспекторът подмина думите му без внимание.
— Не съществува алиби, което да е приложимо за всички възможни случаи — отбеляза той замислено. — Освен ако Хъджис не си е създал система, при която престъпленията се извършват винаги след девет вечерта. В нашия случай обаче не е било така, тъй като Рут е откраднала обеците на баба си в два и половина следобед.
— Какво искаш да кажеш? — запита Купър, като разбра, че събеседникът му няма да продължи. — Да приема, че са ми казали истината? Не го вярвам.
— Не мога да разбера защо Хъджис не прибягна до алибито си вчера. Защо толкова дълго време мълча, след като е знаел, че приятелчетата му ще потвърдят неговите думи? — Инспекторът помълча, после бавно отговори на собствения си въпрос: — Защото тази сутрин адвокатът му ме изнуди да му кажа кой е най-ранният възможен час за смъртта на мисис Гилеспи според съдебната експертиза… Което пък означава, че Хъджис вече му е бил казал „от девет нататък съм чист“. Ето ти го алибито — изскача като заек от цилиндър.
— С какво може да ни помогне това?
— С нищо — отвърна Джонс неочаквано бодро. — Но ако нещата не са нагласени, както ти твърдиш, тогава през тази нощ той сигурно е правил нещо друго, което е изисквало алиби за след девет часа. Просто трябва да разберем какво е било то — Чарли се пресегна към телефона. — Ще звънна на колегата в Бърнмаут. Да видим дали няма да излезе нещо от дневника за произшествията на шести ноември.
Отговорът бе отрицателен. Не се бе случило нищо, поне що се отнасяше до произшествия, които биха могли да имат дори далечна връзка с Дейв Хъджис.
Купър имаше причини да е ядосан. Докато разглеждаше ключа на масата, той неодобрително клатеше глава. После погледна Сара.
— Мислех, че имате повече ум, доктор Блейкни.
Тя успя да запази спокойствие само защото си спомни съвета на Джейн да не позволява на обстоятелствата да я карат да постъпва в разрез с природата си.
— Съжалявам — отговори тя с равен глас.
— Вместо да съжалявате, по-добре се надявайте да открием нечии други отпечатъци. Иначе като нищо ще си помисля, че ми играете номер.
— И какъв по-точно?
— Например че се опитвате да оправдаете наличието на ваши отпечатъци по ключа.
Но тя вече беше изпреварила мисълта му.
— Значи аз съм била идиотът, който е използвал ключа, за да влезе и да убие Матилда, а после го е оставил обратно и е забравил да изтрие отпечатъците си от него?
— Не мисля точно така — отвърна той спокойно. — По-скоро го виждам като жест на Добрия самарянин, който прикрива другиго. Сигурно пак сте убедена, че някой невинен може да бъде несправедливо обвинен, нали, доктор Блейкни?
— Купър, вие сте неблагодарник — разсърди се тя. — Изобщо не беше наложително да ви съобщавам за ключа. Можех спокойно да го поставя обратно на мястото му и да мълча до края на дните си.
— Трудна работа. Целият е покрит с вашите отпечатъци и някой би могъл да го намери — той погледна Джоана. — Нима вие не знаехте, че там има ключ, мисис Ласел?
— Преди малко ви казах, сержант, не знаех. Имам си ключ от предната врата.
Купър усещаше, че между нея и доктор Блейкни се беше случило нещо важно. Издаваха ги жестовете, издаваха ги телата им. Стояха близо една до друга и раменете им почти се допираха, но правеха впечатление, че нямат никакво желание да се погледнат в очите. Ако ставаше дума за мъж и жена, би казал, че ги е хванал на местопрестъплението. В сегашното положение обаче интуицията му подсказваше, че ги свързва някаква тайна, която нямаха намерение да споделят с него. Дали тази тайна имаше отношение към смъртта на мисис Гилеспи, той можеше само да гадае.
— А Рут знаеше ли за ключа?
Джоана безучастно сви рамене.
— Нямам представа, но не ми се вярва. Никога не е споменавала за него и доколкото знам, винаги е влизала от предната врата. Какъв смисъл има да се заобикаля цялата къща, щом може да се влезе отпред? — лицето на Джоана изразяваше неподправена изненада. — Майка ми явно е започнала да го оставя там отскоро. Сигурна съм, че не го е правила, докато аз живеех тук.
Купър погледна Сара и тя безпомощно разпери ръце.
— И аз не мога да ви кажа много. Втория или третия път, когато я посетих, Матилда не се обади при позвъняването ми на вратата, затова заобиколих отзад и погледнах в гостната през френските прозорци. Горката жена здраво беше загазила. Не можеше да се помръдне от стола си, понеже заради артрита ставите й съвсем бяха отказали. Заговори ми през стъклото — успях да я разбера по движенията на устните й. Тя каза: „Ключ. Трета саксия. Бункера за въглища.“ Предполагам, че го е държала там точно за такива случаи. Тя непрекъснато се тревожеше, че някой ден артритът напълно ще я обездвижи.