Адвокатът внимателно разгледа паспорта, после го постави върху лист попивателна хартия пред себе си.
— Наистина неочаквано — съгласи се той безизразно. — До този момент си мислех, че мисис Гилеспи е вдовица. Никога не ми е споменавала за настоящ или бивш — той наблегна на последната дума — жив съпруг.
— Настоящ — изхили се събеседникът му. — Просто й изнасяше да я смятат за вдовица.
— Защо не сте се развели?
— Беше все тая.
— Паспортът ви е издаден в Хонконг.
— Точно така. Преди повече от четиридесет години. Работих в различни банки. Върнах се. Усетих, че там не е мястото, където бих искал да свърша. Доста е опасно в момента. Пекин е непредсказуем. Неуютно място за мъж на моята възраст. — Той говореше с окастрени изречения, сякаш бързаше или нямаше търпение да се впуска в излишни любезности.
— Защо поискахте да се срещнете с мен? — попита Дъган, докато дискретно оглеждаше събеседника си. Мъжът срещу него несъмнено имаше внушителен вид: грива от бяла коса, маслиненозелен костюм, мъжествени дълбоки бръчки край носа и устата. Един по-внимателен поглед обаче можеше да открие зад привидно впечатляващия външен вид белезите на прикривана бедност. Времето, когато костюмът на господина е бил нов, се губеше някъде в далечното минало — дългата употреба беше оставила своя отпечатък. И той, и палтото от камилска вълна бяха отчайващо изтънели.
— Съвсем ясно е. Тя е мъртва — искам си моето.
— Откъде знаете, че е умряла?
— Има си начини.
— Как разбрахте, че аз съм нейният адвокат?
— И затова си има начини.
Любопитството на Дъган растеше.
— Бихте ли ми казали какво точно искате да си получите обратно?
Старецът извади от вътрешния си джоб портфейл, измъкна от него няколко сгънати листа много тънка хартия и ги разстла на бюрото.
— Това е опис на собствеността на баща ми. Беше разделена поравно между трите му деца след неговата смърт. Преди четиридесет и седем години. Това, което се падна на мен, е отбелязано с инициалите Д.Г. Предполагам, ще откриете, че последните седем точки фигурират и в описа на имуществото на Матилда. Не са нейни. Никога не са били. Искам да си ги прибера.
Дъган задълбочено четеше документа.
— За кои точно седем точки говорите, мистър Гилеспи?
Огромните бели вежди ядосано скочиха нагоре.
— Не си играйте с мен, мистър Дъган. Съвсем ясно разбирате, че говоря за часовниците. Два часовника „Томас Томпсън“; един „Книбс“; големият махагонов от седемнадесети век; часовникът-лира стил Луи Шестнадесети; „Чиновническият“ от деветнадесети век и часовникът-разпятие. Баща ми и дядо ми бяха колекционери, сър.
Дъган опря върховете на пръстите си върху описа.
— Мога ли да ви попитам защо смятате, че някой от току-що изброените предмети фигурира в описа на имуществото на мисис Гилеспи?
— Ако греша, поправете ме.
Адвокатът избягна прекия отговор.
— Доколкото си спомням, вие сте отсъствали от страната цели четиридесет години. Как е възможно да знаете каквото и да било за имуществото на жена ви, преди тя да умре?
Старецът изпръхтя сърдито.
— Часовниците бяха единственото ценно нещо, което притежавах. Матилда не би се спряла пред нищо, за да ме лиши от тях. Абсолютно сигурен съм, че не ги е продала.
— Помислете, може ли да се говори за кражба, след като все още сте женени?
— Тя ме изпързаля, но това пак си е кражба.
— Страхувам се, че не ви разбирам.
Гилеспи измъкна от портфейла си пощенски плик с клеймо на въздушна поща и го хвърли върху бюрото.
— Говори само по себе си, струва ми се.
Дъган измъкна листа от плика и зачете сбитите редове. Адресът на изпращача беше Сидар Хаус, а годината — 1961.
„Скъпи Джеймс,
Със съжаление трябва да ти съобщя, че по Коледа тук бе извършен обир с взлом и бяха откраднати доста ценни неща, включително и твоите часовници. Днес получих оценка от застрахователната компания, а заедно с нея и чек от същата. Прилагам фактура, свидетелстваща, че застрахователната компания ми е заплатила общо двадесет и три хиляди и петстотин лири. От тях отделих единадесет хиляди и петстотин, които са ми дължими заради бабините бижута. Прилагам също чек за дванадесет хиляди, т.е. осигурителната стойност на твоите седем часовника. Когато заминаваше, ти заявих, че не желая да поемам отговорността за тях. Надявам се, че повече няма да се налага да общуваме дори писмено.
Твоя Матилда.“
Лицето на Дъган беше изгубило обичайното си любезно изражение. Адвокатът беше объркан.
— Извинете, но все още не разбирам.
— Часовниците не са били откраднати, сещате ли се? Това е цялата работа.