— Но тя ви е изплатила за тях дванадесет хиляди. През 1961 г. това е било почти цяло състояние.
— Беше измама. Тя ме излъга, че часовниците са били откраднати. Парите приех на доверие. Изобщо не ми мина през ума, че ме лъже — той ядосано тропна с бастуна по пода. — Има два варианта. Първо, самата тя е откраднала часовниците и е измамила застрахователната компания. Според мен — престъпление. Второ, били са откраднати други неща на стойност двадесет и три хиляди и петстотин и тя е видяла удобен случай да ми свие часовниците. Също престъпление. Те си бяха мои — устата му уморено се отпусна. — Тя е знаела колко струват, знаела е, че са най-ценното нещо в къщата. Наскоро лично ходих в „Сотби“. По груба оценка, единствено въз основа на описа, днес те струват около сто хиляди при аукционна продажба. Искам си ги, сър.
Дъган бързо съобразяваше.
— Не мисля, че положението е толкова просто, колкото ви се струва, мистър Гилеспи. Много неща трябва да се докажат. Първо, че Матилда преднамерено ви е ощетила. Второ, че часовниците в описа на мисис Гилеспи съвпадат с часовниците, които ви е завещал баща ви.
— Вие сте чели и двата описа. Много добре знаете, че става дума за едни и същи часовници.
В момента Дъган се въздържа да попита откъде Гилеспи знае, че съществува опис на имуществото на Матилда, и откъде му е известно какво фигурира във въпросния опис. Веднъж зачекнат, този въпрос щеше да се окаже много опасен.
— Може да са подобни часовници — предположи той нагло. — Дори и да са същите, вие трябва да докажете, че съпругата ви не ги е откупила обратно с по-късна дата. Защо да не допуснем, че сбирката е била открадната и тя ви е превела компенсацията, което впрочем е било нейно задължение? Не е изключено впоследствие да е решила да възстанови вашата сбирка, защото междувременно, да речем, е проявила интерес към колекциониране на редки часовници. Тя е имала пълното законно право да използва парите си, за да закупи от аукционните разпродажби подобни или дори същите часовници. При тези обстоятелства ще бъде невъзможно да предявите каквито и да било имуществени претенции. Съществува и неоспоримият факт, че като техен собственик сте бил задължен да отговорите дали ви удовлетворява изплатеното ви през 1961 година обезщетение, в смисъл дали то представлява пълна или достатъчна компенсация от страна на застрахователната компания за сполетелите ви имуществени вреди. Приемайки дванадесетте хиляди лири, мистър Гилеспи, ви на практика сте направили точно това. Отначало сте изоставили тези часовници и сте заминали за Хонконг; след това сте приели като компенсация значителна сума, без дума да обелите, а сега, след цели четиридесет години, си ги искате обратно, защото били станали по-скъпи. Позволете ми да отбележа, че това е трудно защитима кауза, която ще изисква солидно адвокатско присъствие, но най-вече смятам, че изобщо нямате основание да настоявате. Има една стара, но вярна поговорка: „Собствеността е девет десети от закона (щом е у мен, значи е девет десети мое).“
Гилеспи обаче не се предаваше.
— Прочетете дневниците й — изграчи той. — Те ще докажат, че ме е окрала. Не може да не се е похвалила поне пред себе си — това й беше голямата слабост. Записваше всичките си гнусотии и после си ги препрочиташе, за да се самоубеди колко е умна. Не би подминала такъв голям удар. Прочетете дневниците.
Макар че му бе нужно голямо усилие, адвокатът успя да запази изражението си непроменено.
— Ще го направя. И като споменахте за тях, да знаете къде ги държеше? Ще ми спестите търсенето.
— На най-горната лавица на библиотеката. Подвързани като творби на Уили Шекспир. — Гилеспи извади от портфейла си визитна картичка. — Вие сте адвокат, мистър Дъган, и вярвам, че сте почтен. В момента живея на този адрес. Очаквам да ме уведомите до няколко дни за развитието на нещата. Ще съм ви благодарен, ако сметнете този случай за спешен и действате бързо — той се изправи, помагайки си с бастуна.
— Бих предпочел да общувам с вашия адвокат, мистър Гилеспи.
— Нямам такъв, сър — отговори старецът със затрогващо достойнство. — Не мога да си го позволя с моята пенсия. Разчитам, че сте джентълмен. Все трябва да е останал някой от тях в тая скапана страна. Поне това трябва да е останало, защото както гледам, май нищо друго вече няма — той се упъти към вратата. — Вероятно смятате, че съм се отнесъл много зле с Матилда, като съм я изоставил с детето на ръце? Сигурно си мислите, че напълно си заслужавам да ме окраде. Прочетете дневниците. Тогава ще разберете от самата нея как в действителност стояха нещата.
Дъган изчака вратата да се затвори, след това взе слушалката и набра Леърмаутското полицейско управление.