Джоана сякаш за миг изпита колебание — или може би на Сара й се искаше да е така.
— Вие я прибрахте, доктор Блейкни, предполагам, за да я използвате за вашите си цели. Не мога непрекъснато да й прощавам за глупостите, които върши. Нещо повече — склонна съм да мисля, че именно тя е убила майка ми. Напълно е способна да го направи — изобщо не се съмнявайте.
Сара невярващо поклати глава.
— Така значи. Е, може пък да е за добро. В момента Рут няма никаква нужда да я каляте с гнусните си лицемерни обвинения. Били сте в абсолютно същото положение, нали? Или може би сте забравили за кашата, в която сте се забъркали, когато Матилда ви е прибрала? — тя ядосано отметна косата от челото си. — Бях решила да се откажа от завещанието и да ви дам възможност с Рут често да се преборите… Да се опитате да убедите съда, че имате повече права върху имуществото от старческия приют. Но край, отказвам се. Сега ще трябва да се бориш с мен и ще бъдеш сама, защото смятам да оставя на Рут пари под попечителство, така че тя да не изгуби, какъвто и да бъде изходът. — Сара се запъти към вратата, дарявайки Купър с такава усмивка, че старото му сърце се разскача като палаво пролетно агънце. — Ако представлява някакъв интерес за вас, сержант, продължавам да смятам, че Джоана не може да е убила Матилда. Въпреки артрита старата жена щеше да отпраши през девет планини в десета пред перспективата да позволи на тази кучка да се доближи до нея.
„Виж ти, виж ти — помисли си Купър, гледайки след нея, докато тя прекосяваше хола като вихрушка. — Все пак и доктор Блейкни можела да изпитва силни страсти.“ Страшно му се искаше да знае какво толкова се беше случило на Рут, че така да ядоса нея и Джак.
Когато на следващата сутрин Купър стигна до посочения в адреса жилищен комплекс, той остана неприятно изненадан. „Жилищни кооперации Кадоган“ беше име, което предполагаше нещо впечатляващо и съвсем неправилно беше дадено на жалки, сякаш умишлено занемарени, наблъскани един до друг жилищни блокове. Беше типичен образец на архитектурата на шестдесетте: сиви, ъгловати, безстилни постройки, притиснати между две крайградски вилни зони и построени с единствената цел да осигурят максимум места за спане при минимални разходи и максимална печалба. Колко по-различни биха изглеждали градовете, мислеше си винаги Купър при подобни гледки, ако вместо да получават пари за строителния си вандализъм, проектантите бяха преследвани от закона.
Той изкачи мръсното стълбище и натисна звънеца на апартамент номер седемнадесет.
— Мистър Джеймс Гилеспи? — обърна се той към чорлавия размъкнат възрастен мъж, който подаде носа си иззад вратата. От него лъхаше на уиски.
— Сержант-следовател Купър от Леърмаутското управление — и представи служебната си карта.
Веждите на Гилеспи агресивно зашаваха.
— Е, и?
— Мога ли да вляза?
— Защо?
— Искам да ви задам няколко въпроса във връзка с покойната ви съпруга?
— Защо?
Купър си даде сметка, че така разговорът можеше да продължи до безкрайност. Реши да кара направо.
— Жена ви е била убита, сър, и имаме основание да смятаме, че сте разговаряли с нея малко преди това. Знам, че доста време сте живели в чужбина и затова ви напомням, че британските закони ви задължават да съдействате на полицейското разследване по всякакъв възможен начин. Сега мога ли да вляза?
— Щом се налага — мъжът съвсем не изглеждаше обезпокоен от категоричния тон на полицая. Поведе го през стая само с едно легло към друга, в която имаше протрито канапе и два пластмасови стола. Никакви други мебели, никакви килими. Все пак на прозорците висяха мрежести пердета — явно несполучлив опит да се внесе поне малко уют.
— Чакам си багажа от Хонконг — изхриптя домакинът. — Трябва да пристигне всеки момент. Междувременно съм на лагерни начала. Сядайте — той самият се настани на канапето, опитвайки се несръчно да прикрие една празна бутилка на пода до краката му. Стаята беше пропита с миризма на уиски, урина и немит стар човек. Купър забеляза, че отпред на панталона му има мокро петно, затова извади бележника и тактично се съсредоточи в него.
— Не ми се видяхте много изненадан, когато ви съобщих, че жена ви е убита, мистър Гилеспи. Знаехте ли вече?
— Чух разни работи.
— От кого?
— От брат ми. Едно време той е живял в Лонг Ъптън. Все още познава хората там. Дочува туй-онуй.
— Къде живее сега?
— В Лондон.
— Можете ли да ми дадете името и адреса му?
Старецът се замисли.
— Не виждам защо не. Фредерик Гилеспи, Карисброк Кърт, Денби Стрийт, Кенсингтън. Но няма да ви свърши работа. Знае колкото и аз.