Купър прелисти бележника си, докато намери адреса на Джоана Ласел в Лондон.
— Дъщеря ви също живее в Кенсингтън. Брат ви познава ли я?
— Мисля, че да.
„Така, така, така“ — помисли си Купър. Пред него изведнъж се разкри истинска панорама от интересни възможности.
— Кога се върнахте в Англия, мистър Гилеспи?
— Преди шест месеца.
Значи „багажът“ от Хонконг беше само прах в очите. В днешно време нищо не пътуваше толкова дълго, дори от другия край на света. Старият симпатяга явно мизерстваше.
— Три месеца бях в Лондон. После реших да се върна по родните места.
„Фредерик не е могъл да понесе стария изпускащ се пияница.“
— През това време се видяхте с Джоана и тя ви каза, че Матилда все още живее в Сидар Хаус — допълни Купър, сякаш ставаше дума за вече известни неща.
— Чудесно момиче — отбеляза старецът замечтано. — Красива е като майка си.
— После отидохте да се видите с Матилда, нали?
Гилеспи кимна.
— Все същата. Невъздържана, груба…
— Тогава сте забелязали часовниците. Същите, за които ви е съобщила, че са откраднати.
— Значи адвокатът ви е казал?
— Точно идвам от мистър Дъган, който ни информира за вчерашното ви посещение. — Купър видя как възрастният мъж се намръщи. — Не е имал избор, мистър Гилеспи. Укриването на информация е сериозно престъпление, особено ако се отнася за убийство.
— Мислех, че е самоубийство.
Купър не обърна внимание на думите му.
— Какво направихте, когато разбрахте, че жена ви ви е излъгала?
Гилеспи дрезгаво се изсмя.
— Естествено, поисках си моето. Това много я развесели. Обясни ми, че преди тридесет години съм получил за тях пари и с това съм се отказал от всякакво право на собственост.
Той явно се опитваше нещо да си припомни.
— Когато живеехме заедно, понякога се случваше да я ударя. Не силно. Но трябваше някак да я накарам да се бои от мен. Това беше единственият начин да я принудя да си прибере отровния език — старецът посочи устата си с трепереща ръка. Устните му бяха нашарени от псориазис. — Не се гордея с това и оттогава никога вече не съм вдигал ръка на жена… до оня път — гласът му заглъхна.
Влизайки в тона му, Купър също заговори тихо:
— Да не искате да кажете, че след като ви е обяснила, че няма да си получите часовниците, вие сте я ударили?
— Плеснах я през отвратителната физиономия. — Гилеспи за момент затвори очи, сякаш споменът му причиняваше болка.
— Наранихте ли я?
Другият се усмихна неприятно.
— Накарах я да се разреве — обясни той.
— После какво стана?
— Казах й, че ще я съдя, и си отидох.
— Кога стана това? Можете ли да си спомните?
Гилеспи изглежда едва сега забеляза петното на панталона си и със закъснение кръстоса крака.
— Когато я ударих ли? Преди два-три месеца?
— Но и след това сте ходили там?
— Два пъти — кимна Гилеспи.
— Преди или след като я ударихте?
— Тя беше непочтена. Това е най-точната дума.
Непочтена и безмилостна. Беше усетила, че ще й създам неприятности, и на другия ден дойде тук да оправи нещата. Говореше за споразумение. Казах й, че искам да знам колко струват часовниците. Предложи ми пет хиляди, за да я оставя намира — той млъкна и се замисли.
— И…? — подкани го Купър, когато мълчанието се проточи.
Уморените очи на човека срещу него се лутаха безцелно из празната стая.
— Разбрах, че ще плати и повече, за да избегне скандала. Отидох още два пъти, за да й покажа колко е уязвима. Един ден преди да умре, спомена петдесет хиляди. Даде ми няколко стотачки. Сигурно щяхме да се разберем — тя знаеше, че е само въпрос на време някой да ме познае.
— Вие сте я изнудвали.
Гилеспи отново късо се изсмя.
— Тя беше крадла. Аз преговарях, за да си върна откраднатото. Това изнудване ли го наричате? Ако не беше умряла, щяхме да се разберем.
Преодолявайки отвращението си, Купър се насили да бъде любезен.
— Струва ми се, сър, че сте искали и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. Изоставили сте я преди четиридесет години, зарязали сте я да се оправя както знае, при това с бебе, прибрали сте стойността на часовниците по цени от шестдесет и първа, пропилели сте всичко — той недвусмислено се вгледа в празната бутилка — вероятно за пиене, повторили сте същото упражнение с цялото си останало имущество и накрая сте се върнали тук да смучете кръвта на жената, която сте захвърлили. Според мен е трудно да се каже кой от двама ви е по-голям крадец. Щом часовниците са били толкова важни за вас, защо не сте ги взели със себе си?
— Не можех да си го позволя — отговори Гилеспи спокойно. — Успях да събера пари колкото за билета. Не можех да платя за превоза на часовниците.