— Защо не продадохте единия, за да платите транспортирането на останалите?
— Тя не ми позволи — той забеляза недоверието, изписано по лицето на Купър. — Ти не я познаваш, човече, така че недей да ме съдиш.
— Но по вашите собствени признания вие сте я биели, за да й вземете страха. Как би могла да ви попречи да продадете нещо, което си е лично ваше? Вие сте щели да я спукате от бой.
— Може и да съм го направил — измърмори Гилеспи. — Може тя да е намерила друг начин да ми попречи. Да не мислите, че аз пръв съм започнал с изнудването? В тоя занаят тя беше големият майстор. — Той отново докосна8устните си и този път треперенето на ръцете му беше още по-забележимо. — Сключихме споразумение с едно-единствено изискване: никакъв скандал. Тя ме остави да замина за Хонконг при условие, че няма да се развеждаме и часовниците ще останат при нея. Наричаше това „взаимно подсигуряване“. Докато те стояха при нея, тя щеше да е сигурна, че аз ще мълча. Докато обаче продължаваха да бъдат моя собственост, аз щях да съм сигурен, че и тя ще си мълчи. Струваха доста още по онова време.
— С тях сте купили мълчанието й — начумери се Купър. — По какъв въпрос?
— За разни работи. Бракът ни беше несполучлив, а в онези дни да се разведеш беше все едно да си изкараш кирливите ризи на показ. Не забравяйте — баща й беше депутат.
„Тя ме остави да замина за Хонконг.“ Странен израз, мислеше си Купър. Как би могла да го спре?
— Някога да сте обвиняван в противозаконни действия, мистър Гилеспи? Часовниците са били цената, която сте й платили, за да не отиде в полицията, нали?
Другият сви рамене.
— Много вода изтече оттогава.
— Какво сте извършили?
— Много вода изтече — повтори Гилеспи упорито. — Защо не ме питате по какви причини Матилда искаше да купи моето мълчание? Това е дяволски интересно.
— Защо?
— Заради детето. Предполагам, че вече сте научили кой е бащата?
„Много вода е изтекло оттогава“ — саркастично си помисли Купър, но на глас каза:
— Заявили сте пред мистър Дъган, че жена ви си е водела дневник, чиито тетрадки се намирали на най-горния рафт на библиотеката й, замаскирани като събраните съчинения на Уилям Шекспир. Вярно ли е това?
— Вярно е.
— Видяхте ли ги, когато ходихте в Сидар Хаус, или пък мисис Гилеспи да ви е споменавала нещо за тях?
— Видях ги. Но знаех какво да търся. Бях й купил като сватбен подарък подвързаните томове. Първите два бяха истински. Останалите осем — с бели страници.
— Можете ли да ги опишете, мистър Гилеспи?
— Подвързия от кафява телешка кожа. Златни релефни надписи на гърбовете. С обичайните титли на Уили Шекспир. Общо десет тома.
— Какъв размер?
— Двадесет на петнадесет сантиметра. Дебели около три — той стисна ръце в скута си. — Предполагам, че вече ги няма там, но не очаквайте от мен да ви кажа кой знае какво. В тях са доказателствата, че тя нарочно е нагласила нещата така, та да ме измами и обере.
— Значи сте ги чели?
— Не успях — изръмжа възрастният мъж. — Никога не ме оставяше сам достатъчно дълго време. Въртеше се покрай мен като проклета квачка. Но доказателствата трябва да са там. Не може да не го е записала — тя всичко си записваше.
— Значи не можете да твърдите със сигурност, че това са били дневници, а само че сте видели десет тома на Шекспир на най-горния рафт и те са приличали на дневниците, които сте й подарили преди четиридесет години.
Гилеспи упорито се нацупи.
— Познах ги още първия път, когато бях там. Това си бяха дневниците на Матилда, ясно ли е?
Купър за момент се замисли.
— Мисис Ласел знаеше ли за тях?
— Откъде да знам? Аз не съм й казвал. Не ми се вярва.
— Но сте й обяснили, че не сте й баща.
— Някой все трябваше да й каже?
— Защо?
— Тя много се грижеше за мен. Почти не ме оставяше сам. Трогателно наистина. Реших, че не е честно да я оставям в неведение относно такава грандиозна лъжа.
— Горката жена — промърмори Купър и неочаквано за самия себе си изпита съчувствие към Джоана. Запита се дали измежду нейните близки и познати имаше човек, който да не я беше използвал и захвърлил. — Предполагам, че пак вие сте й казали за писмото на баща й.
— Защо не? Според мен тя има толкова права над имуществото на Кавендиш, колкото и Матилда.
— Но откъде знаете за писмото? То е било писано след вашето заминаване за Хонконг.
Старецът изведнъж стана потаен.
— Имам си начини — измърмори той неопределено, но явно видя в очите на Купър нещо, което го накара да размисли. — В селото се говореше, че Джералд сам си е видял сметката. Тръгна и приказка, че бил написал писмо, което брат му укривал. Самоубийството — поклати той глава — не беше нещо често срещано по онова време. Уилям искаше да го запази в тайна заради доброто име на семейството. Бях чул тези истории навремето и посъветвах Джоана да потърси писмото. Близо е до ума какво би могло да съдържа то. Дори в най-добрите си дни Джералд беше една глупаво магаре. Направих му нещо като помен. Не можах да се сдържа.