Той скочи, събаряйки стола.
— Господи, жено! — изрева разярено. — Престани с тия опити да ме превърнеш в евнух! — после я сграбчи през кръста и я вдигна във въздуха. — Имаш късмет, че Рут е в къщата — ръмжеше Джак, докато натикваше главата й под течащия кран, — иначе щях да ти демонстрирам колко безполезна е студената вода в случаи като моя.
— Давиш ме… — избълбука тя.
— Пада ти се — той я пусна да стъпи отново на краката си и затвори кранчето.
— Уж си любител на силните преживявания — Сара ръсеше вода по плочките на пода, — а когато се опитам да те разбера и да отговоря на изискванията ти, май не ти харесва.
— Точно така, по дяволите! — отговори той, като й подаваше кърпата. — Последното нещо, което искам от живота, е жена, дето „ме разбира“. Не желая никой да ме покровителства, драга.
Сара яростно разтърси глава, пръскайки вода из цялата кухня.
— Следващият, който ми спомене думата „покровителствам“, ще съжалява за това до края на дните си. Опитвам се да помогна на неколцина от най-отявлените и разглезени егоисти, които някога са съществували. Дяволски трудна работа — тя ядосано затърка косата си с кърпата. — Ако беше населен с хора като мен, светът щеше да бъде рай.
— Нали знаеш какви приказки разказват за рая? Той е съществувал, преди лошата змия да подаде глава изпод смокиновото листо. После започнал адът.
Тя го наблюдаваше как облича старото си дънково палто и взема прожектора от кухненското чекмедже.
— Какво точно смяташ да правиш?
— Не питай, защото няма да ти кажа. Това, което не знаеш, не може да бъде използвано срещу теб в съда.
— Искаш ли и аз да дойда?
— За какво? За да му събереш парчетата и пак да го сглобиш, след като свърша с него ли? Само ще ми пречиш. Освен това ако ме хванат, някой ще трябва да стои при Рут.
— Ще внимаваш, нали? — каза тя и очите й угрижено потъмняха. — Независимо от всичко, Джак, искам да знаеш, че наистина много те обичам.
Той сложи пръст на устните й.
— Ще внимавам.
Джак караше бавно по Пелис Роуд. Откри номер двадесет и три и белия „Форд-транзит“, паркиран отпред. Направи кръг около сградата и спря така, че да има добра видимост, но и да е достатъчно далеч, за да не привлича вниманието. Лампите от двете страни на улицата светеха, сенките се бяха събрали край стените на къщите. В тази студена четвъртъчна вечер в края на ноември по улиците почти нямаше хора. Само веднъж-дваж пулсът му се ускори при неочакваната поява на тъмните силуети на минувачи. Беше минал около час, когато в светлото петно на една лампа на тридесет метра от колата се появи куче и започна да рови в отпадъците край кофите за смет. Едва след като го беше наблюдавал няколко минути, Джак си даде сметка, че това изобщо не е куче, а градска лисица, излязла да си търси храна. Готов за дълго чакане и очарован от изящните движения на животното, той не забеляза кога вратата на номер двадесет и три се е отворила. Стресна се от нечий смях и разбра, че навън е настъпило раздвижване. С присвити очи наблюдаваше как група младежи се натоварва на форда, как вратата се затваря и една фигура заобикаля отстрани, за да стигне до мястото на шофьора. Невъзможно беше да се разбере дали това е Хъджис. Рут го беше описала като строен, тъмнокос и красив. Но както всички котки на тъмно са сиви, така и повечето млади мъже изглеждат еднакви от разстояние тридесет метра в зимната вечер. Джак обаче си спомни и нещо друго, което тя беше казала — колата е на Хъджис и я кара само той. Затова я последва, когато потегли.
Като причина за смъртта на татко докторът вписа „сърдечна недостатъчност“. Когато го прочетох, едва успях да запазя сериозното си изражение. Разбира се, че умря точно от това. Всички умираме именно от сърдечен недоимък. Икономката, мисис Спенсър, беше като сащисана, когато й обясних, че може да остане само докато си намери нова работа. Все пак се окопити доста бързо. Този вид хора са лоялни единствено към парите.
Татко изглеждаше много умиротворен в стола си. Още стискаше в ръка чашата с уиски."Застигнат от смъртта по време на сън" — беше претенциозният израз, който употреби лекарят. Вярно във всяко едно отношение. „Той пиеше много повече, отколкото беше полезно за него, скъпа. Неведнъж съм го предупреждавал, че ще стане такаV“ Глупакът започна да ме убеждава, че нямало смисъл да се измъчвам с догадки дали е страдал. Бил умрял, без нищо да усети. Отговорих, както се полага, но наум си казах: „Колко жалко! Той заслужаваше да се мъчи.“ Най-големият недостатък на баща ми беше неблагодарността. Виж, Джеймс извади късмет — не знаех, че е толкова лесно да се отървеш от един пияница… Стига, стига… Разприказвах се.