— Да, но ние няма да чакаме. Освен това, няма да можете да ги продадете, ако ние не се разпоредим за това.
Чувствах се като глупак. Но тази жена трябваше да продаде стадо животни, а аз търсех да купя крави. Това обаче би изглеждало сякаш й правя услуга и би ме поставило в лоши отношения с хората от това ранчо.
— Има ли някой в тази къща?
След тези думи аз направо влязох вътре. В стаята имаше две жени. Едната, тази, чиито глас се чуваше, беше права. Изглеждаше млада и привлекателна. Другата жена беше по-възрастна и изглеждаше изплашена. Освен тях в стаята имаше и трима мъже. Бяха небръснати и с неприятни физиономии. И тримата ме гледаха. Аз казах, сваляйки си шапката:
— Вие не чувахте чукането ми и си позволих да вляза, за да се скрия от дъжда.
Младата дама ми отговори с учтив и гостоприемен тон:
— Разбира се… Заповядайте, седнете. Не можем да ви предложим нещо кой знае какво, но…
Единият от мъжете скочи.
— Той не може да остане. Имаме да говорим за важни неща, които не могат да се споделят с непознати.
Но аз се намесих:
— Чух, че си говорите за продажба на крави. Аз купувам. Колко и на каква цена?
Мъжът беше едър и с широки рамене. Имаше ясно изразени челюсти.
— Грешно си чул. Продаваме в Сан Антонио.
Погледнах към жената — погледът й беше изпълнен с надежда.
— Аз ще купя животните ви тука, мадам, и ще ви спестя пътя. Работя за Бенет и той е единственият, който купува в Сан Антонио сега.
Усещах как по този начин мъжете щяха да загубят доста пари. Едрият мъж почервеня от яд, и не само той. Затова реших да поуспокоя топката и да прехвърля разговора към мен и жените.
— Мадам, подочух нещо от вашия разговор. Излиза, че вие сте наели тези мъже да ви подберат добитък, уговаряйки се, че ще им платите, след като го продадете. Нали?
— Да.
Едрият мъж се приближи към мен.
— Ей, чакай!
Аз обаче продължих да говоря с жената.
— Ще купя вашите животни. Нека цената бъде такава, каквато вие прецените. Ще платя в брой.
— Добре, ще ви ги продам.
Обърнах се към мъжете.
— Господа, животните вече са продадени на мен. Съжалявам много.
— Ти!…
— Тихо, господа. Ще ви платя веднага. Вие работите за заплати, нали? Аз ще ви ги платя. От какво сте недоволни тогава?
Бях ги хванал по бели гащи. Аз не бях беззащитна жена и въпреки, че изглеждах млад, карабината, която носех, беше доста респектираща.
— Чакай сега, ние нямаме вземане-даване с теб. Ти не си ни наемал.
Отново се обърнах към дамата.
— Мадам, продали ли сте кравите си?
— Да, вие току-що ги купихте.
— Надявам се, че цената ще бъде взаимно приемлива.
Мъжете си направиха някакви знаци. В този момент сграбчих карабината си и я насочих към челюстта на едрия мъж. Той се сниши, като че ли беше ударен.
— Парите, които ще получите, ще зависят от броя на животните.
Те явно бяха решили да ме изпробват. И ако не бях реагирал, някой от тях щеше да ми скочи. Бях се научил на тези тънкости от Логан. Очевидно в тази ситуация, мъжете бяха объркани.
Едрият мъж се сопна.
— А нашите пари?
Младата жена каза:
— Бяхме се уговорили за трийсет долара, а те работиха около три седмици…
Със свободната си ръка преброих по двайсет и пет долара на всеки от мъжете.
— Ето ви парите.
Те виждаха, че съм млад, но това беше страната на Джон Уесли Хардин, който на моите години бил убил двайсет човека. Та, мъжете си прибраха тихо парите.
Изпроводих ги до вратата и останах там, докато те се качиха на конете си.
— Не се захващайте да кроите нещо за тези животни. Ако нещо се случи на някоя от кравите, ще ви пречукам и тримата.
Изчаках на вратата, докато заглъхнаха копитата на конете им. Тогава отново влязох вътре. Жените слагаха храна на масата. Младата жена се обърна към мен.
— Благодарим. Много благодарим.
Бях малко смутен от начина, по който ме гледаха. Но продължих делово:
— Седем долара за крава?
— Добре, става въпрос за 637 животни. Как ще ги закараш до Сан Антонио?
— Ще наема ездачи.
— Няма кого. Това бяха момчетата на Тетлоу. Никой не иска да си има работа с тях.
По-възрастната жена се обърна към младата дама.
— Рона, ние можем да вземем Джони. Плюс това и двете можем да яздим.
— Добре, мамо.
Рона се обърна и към мен.