— Англичани — шепне окуражаващо сър Антъни Дени на краля. — За Англия и Хари!
Но кралят не се вълнува от бойния вик на Хенри V — на един предишен, по-велик крал. Той е потресен, огромното му туловище е проснато в леглото като големия кораб, затънал в тинята на дъното, под водите на протока Солент. Почти всеки час при него влизат придворни, за да го убеждават, че положението не е толкова тежко, колкото изглежда. Казват, че ще извадят „Мери Роуз“ на сушата, че само след дни ще я издигнат на повърхността и ще изпомпят водата. Но след време прекъсват наперените изявления, че корабът може да бъде изтръгнат от морето, и красивият „Мери Роуз“ заедно с моряците му и войниците — общо между четиристотин и петстотин души, никой не знае колко точно са били — ще остане на дъното, песента на приливите ще замени заупокойната литургия, морето ще пее над тях надгробната си песен.
Веднага щом кралят е в състояние да язди, потегляме, с няколко спирания по пътя, към Кодри Хаус в Мидхърст, надявайки се, че един от най-самонадеяните му придворни, сър Антъни Браун, може да повдигне духа му и да го успокои. Кралят седи върху коня си мълчаливо, оглежда се около себе си, взира се в зелените ниви, в посевите, стадата овце и крави, сякаш навсякъде не може да види нищо друго освен накланянето на гордия си кораб и ужасното клокочене на водата, докато той се спуска надолу, за да потъне. Аз съм до него и знам, че лицето ми е застинало като на каменен ангел върху гробница. Земите, през които яздим, са тихи, хората — изпълнени с негодувание. Те знаят, че французите са можели да слязат до един на сушата, че кралският флот не може да ги защити. Това е област, изпълнена с малки заливи и с реки, в които нахлува приливът, ужасно уязвими за нахлуване. Страхуват се, че французите ще поправят корабите си и ще се върнат, а има мнозина, които шепнат, че ако французите дойдат и възстановят абатствата и църквите и светите параклиси, това ще бъде благословия за Англия.
Не питам за Томас Сиймор. Не смея да изричам името му. Мисля си, че ако кажа дори само „Томас“, ще заплача, а започна ли, никога няма да мога да спра. Мисля си, че в мен има море от сълзи, дълбоко като приливите, които нахлуват през въжетата на кораба му.
— Кралят отпусна на лейди Кару щедра издръжка — казва ми Нан тихо, докато реши с четка косата ми, преди да ми сложи златната мрежичка и шапчицата.
— Лейди Кару ли? — питам с безразличие.
— Съпругът ѝ се удави на кораба — пояснява тя. Вече никой не казва „Мери Роуз“. Сякаш корабът е призрак, още една погубена кралица, безименна жена, изчезнала от двора на Хенри.
— Бедната жена — казвам.
— Кралят го назначи за вицеадмирал едва вечерта преди сражението, и му възложи командването — казва тя. — Той замени Томас Сиймор, който беше разярен от оскърблението. Том винаги е имал дяволски късмет, не ще и дума. Трябваше да избере друг съд за свой флагмански кораб и се измъкна невредим.
Тя вдига поглед от косата ми, която навива на букли и ги прибира в мрежичката, и вижда лицето ми в огледалото.
— Какво има? — пита. — Зле ли ти е?
Допирам ръка до корсажа си. Чувствам как сърцето ми блъска силно през здраво пристегнатата коприна.
— Лошо ми е — прошепвам. — Нан, ужасно ми е лошо. Нека полегна за миг.
Всички се скупчват около мен и аз затварям очи, за да залича гледката на неспокойните, обзети от жадно любопитство лица. После някой повдига раменете ми, а две от тях повдигат ходилата ми и аз усещам как ме полагат върху леглото ми. Някой срязва връзките на корсажа ми и разхлабва корсета ми, за да мога да дишам по-леко. Нан изхлузва копринените ми чехли и разтрива леденостудените ми стъпала.
Някой поднася към устните ми чаша топъл ейл и аз отпивам, а после се отпускам назад на възглавниците и отварям очи.
— Не сте топла на пипане — обажда се нервно една от дамите. Всички се ужасяват от Потната болест. Тя може да убие човек за четири часа, а няма лесен начин да се предскаже дали болният ще умре. Засегнатият от болестта започва да се оплаква от горещина на обяд, а докато падне нощта, умира от обилно потене. Това е мор, донесен от Тюдорите; пристигна с бащата на този крал.
— Зле ми е на стомаха — казвам. — Трябва да е от нещо, което съм яла.
Две от тях си разменят потайни усмивки.
— О… прилошава ли ви сутрин? — пита Ан Сиймор, многозначително, с надежда.
Поклащам глава. Не искам да тръгва подобен слух. Дори сега, докато се мъча да приема новината, че Томас е жив, пак трябва да внимавам какво казвам, какво казват те, какво говори който и да е за мен.