— Не — настоявам, — и никой не бива да твърди подобно нещо. Не е това, а кралят ще бъде много недоволен, ако клюкарствате за мен.
— Просто се надявах на най-доброто за вас — защитава се Ан.
Затварям очи и казвам само:
— Имам нужда да поспя.
Чувам как Нан припряно изпъжда всички от стаята, а после — затварянето на вратата на спалнята ми и прошумоляването на роклята ѝ, когато сяда до леглото ми. Без да отварям очи, протягам ръка и тя я стиска успокояващо.
— Такъв ужасен ден — казвам. — Не мога да спра да го виждам.
— Зная — казва тя. — Опитай се да поспиш.
Дворецът Гринич
Лятото на 1545 г.
Изминаваме обратния път до Лондон бавно, на етапи. Пътуването, което започна като летен излет, за да видим триумфиращия си флот, завършва с бавно завръщане у дома, с един крал, вцепенен от разочарование, през обзета от страх околност. Нивите с тъмнозлатиста пшеница и живата зеленина на втората реколта в ливадите не ни носят наслада, докато гледаме процъфтяващите чифлици и селцата и си мислим, че е невъзможно те да бъдат отбранявани.
Отиваме в Гринич, където вълните, плискащи се в каменния пристан пред двореца, ни напомнят за безмилостните води на пролива, разделящ остров Уайт от континенталната част на Англия и потъването на гордостта на краля в тъмните му дълбини. Томас остава на поста си в Портсмут, поправя и строи наново къщите, обстрелвани от нахлуващите французи, наглежда ремонтирането на корабите, повредени в битка, изпраща плувци да се гмуркат, за да видят дали могат да спасят нещо от бойния кораб, който се отпусна в последния си пристан. Не може да дойде в двора; не се надявам да го видя. Пише лично на краля и Хенри не показва писмото на никого.
Хората мислят, че кралят отново е болен, че навярно раната на крака му се е отворила или треската, която го разтърсва четири пъти годишно, се е върнала. Но аз знам какво не е наред: болката е в сърцето му. Видял е поражение, безспорно поражение, и не може да го понесе.
Това е човек с толкова изострено чувство на гордост, че не може да търпи противоречие. Това е човек, който играе и на двете страни едновременно, за да бъде сигурен, че ще спечели. Това е човек, който още от момчешките си години никога не е чувал отказ. И в добавка към всичко това — той е човек, който не може да възприема себе си по друг начин, освен като съвършен. Той трябва да е най-добрият. Франсоа, кралят на Франция, беше единственият му съперник, а сега Франсоа и цяла Европа се присмиват на английския флот, който уж беше толкова могъщ, и на прочутия ни флагмански кораб, който потъна веднага след отплаването си. Говори се, че кралят натрупал на борда му толкова много топове, че корабът станал дебел и тромав като него.
— Не беше това — казва ми той. — Не си мислете такова нещо.
— Не, разбира се — казвам.
— Разбира се, че не беше.
Той е като животно в капан, извива се и се обръща, борейки се с болката си. Скърби повече за наранената си гордост, отколкото за удавените мъже. Трябва да спаси себелюбието си. Нищо не е по-важно от това, никой не е по-важен от това. Корабът може да потъне в тинята на Пролива, стига гордостта на краля да може да бъде спасена.
— Нищо нередно нямаше в кораба — казва той друга вечер. — Вината беше на онези глупаци, топчиите. Оставиха амбразурите отворени, след като стреляха.
— О, така ли е било?
— Вероятно — казва той. — Трябваше да оставя командването на Томас Сиймор. Радвам се, че онзи глупак Кару плати с живота си.
Преглъщам едно възражение срещу това сурово осъждане.
— Бог да спаси душата му — казвам, мислейки си за вдовицата му, която видя съпруга си да загива във вълните.
— Бог да му прости — изрича Хенри тежко. — Защото аз никога няма да му простя.
Кралят говори с мен за кораба си всяка вечер. Не може да заспи, без да ме убеждава, че станалото е по вина на други, глупци или злодеи. Не може да върши друго. Повечето членове на неговия Таен съвет се връщат в Уестминстър преди нас, а Чарлс Брандън, старият приятел на Хенри, моли за позволение да се прибере кротко у дома със съпругата си, Катрин.
— Той трябваше да ме предупреди — казва Хенри. — От всички хора на света тъкмо Чарлс трябваше да ме предупреди.
— Как би могъл да знае? — питам.
— Изобщо не биваше корабът да отплава, ако е бил претоварен с хора — избухва Хенри във внезапен гняв, лицето му пламти, една вена на слепоочието му се издува като дебел червей под кожата му. — Защо не е разбрал, че корабът е претоварен? Сигурно е проявил небрежност. Ще го повикам обратно в двора да обясни постъпките си. Той беше командир по суша и по море: трябва да поеме отговорност. Вината не е в моите планове, а в това, че той не успя да ги изпълни. Прощавал съм му всичко, през целия си живот, но не мога да му простя това.