Първо се показва изящно украсена колона, блестяща от сребърни и златни гравюри, и таван, ярък като рисувано стъкло, с червено-белите рози на Тюдорите. После врата. Разнася се леко изненадано ахване, защото там е жената-шут на принцеса Мери, която върви покрай арката на влизане в градината на двореца Уайтхол, сякаш за да каже, че целият живот е мимолетен, че това е двор на глупци. В градината зад нея върху постаменти стоят изваяни хералдически животни, сякаш за да кажат, че всяка слава е безумие. Хвърлям поглед към краля да видя дали е изненадан да види жената-шут Джейн в единия ъгъл на кралския си портрет, но забелязвам бавното му кимване, и разбирам, че е одобрил това, дори мястото, където е изобразена тя. Сигурно мисли, че прави някакво проникновено заключение относно славата и света. Други две еднакви златни колони обрамчват фигурата на жена на преден план. Това е принцеса Мери в тъмночервената си долна рокля, със зеленикавокафявата рокля отгоре, с квадратно деколте, с бели копринени прорези на ръкавите и бели дантелени маншети на китките. Носи френска шапчица, отметната назад от бледото ѝ лице, и огърлица с разпятие на шията. Поглеждам внимателно портрета, а после се обръщам и ѝ отправям топла, одобрителна усмивка. Подобаващо е. Тя изглежда царствена и изпълнена с достойнство, сключила ръце пред себе си, обърнала лице с лека усмивка към този, който я гледа. Ако някой прекопира този портрет, за да го покаже на кандидат за ръката ѝ, на чуждестранен принц, желаещ да се ожени за нея, това ще е правдоподобно изображение. Тя изглежда едновременно като кралица и като момиче. Художникът е уловил достойнството и обаянието ѝ. Виждам я как поруменява и също ми кимва леко. Изображението е хубаво; и двете сме доволни.
Покривалото се смъква леко, и дворът ахва, когато вижда принц Едуард, широкоплещест като баща си, да стои, силен и дързък, в обемист жакет и червени чорапи, с червена шапка, нахлупена на малката му глава, с нелепо издути ръкави. Няколко души ръкопляскат. Това сякаш е нарисуваният от Холбайн портрет на краля, смален до височина от три фута. Нарисуваният принц уверено обляга лакът на коляното на баща си, както Едуард никога не би дръзнал да направи в истинския живот, а ръката на Хенри е върху рамото му, прегръщайки го, както никога не е правил. Момчето е представено пред погледа така, сякаш Хенри току-що го е родил измежду широко разкрачените си крака: това е неговият син и наследник, настойчиво заявява позата. Това е момчето, създадено от самия крал, по негов образ и подобие, неговото малко червено яйце.
Зад двамата, като фон, простиращ се и над главите им, е балдахинът от златен брокат с кралския герб върху него, а над него — златен печат като свещен ореол, какъвто художниците на старата идолопоклонническа църква изобразяваха над главите на рисуваните светци. В средата на картината, все още полускрит от драперията, която пажовете отчаяно дърпат, е самият крал. Художникът го е превърнал в средище на картината, точно в центъра в пламтящите цветове на златно слънце. Огромните му бухнали ръкави, дебели като две валчести възглавници, са целите от златен брокат, с прорези от бяла коприна, полите на късата му мантия са червени и златисти, разкрачените му яки крака сияят ослепително в чорапи с цвят на слонова кост, здравите прасци лъщят, закръглените колене са като две малки луни. Мантията му е поръбена със самур, отметната от огромните, покрити с подплънки рамене, лицето му е едро, бледо, и без бръчки, а уплътненият калъф, закриващ отвора на панталона му — „Боже мой“, промърморвам само при вида му. Огромното парче плат с цвят на слонова кост стърчи дръзко изправено в самия център на тялото му, в сърцето на картината. Огромно, издаващо бледо сияние, сред цялото червено и златисто, то почти крещи към зрителя: Ето го пенисът на краля! Възхитете му се!
Прехапвам устните си отвътре, за да не позволя от гърлото ми да се откъсне дори най-тих кикот. Не смея да погледна към Катрин Брандън. Художникът сигурно си е загубил ума, за да бъде толкова безочлив; дори чудовищната суетност на краля едва ли може да възприема това по друг начин, освен като нелепо. Но после пажът най-сетне освобождава завесата, която е скривала останалата част от портрета, платът пада на пода, и най-после виждам собственото си изображение.
Седя до лявата ръка на краля, облечена в роклята, която двамата с художника избрахме заедно, червената фуста и ръкавите допълват червения цвят на мантията на принц Едуард, златистият ми корсаж и горната пола са в тон с бухналите ръкави на краля, а подплатата и ръкавите от бял хермелин подчертават, че съм кралска особа. Английската шапчица, която Николас де Вент избра от кралския гардероб, е съвършено изобразена, коланът на талията ми — нарисуван с изящни подробности, кожата ми е перлена и бяла като внушителните крака на краля. Но лицето ми…