Но лицето ми…
Лицето ми…
Сред придворните се понасят прошепнати коментари, като шумоленето на вятъра из дърветата на есенна гора. Чувам хората да отронват: „О, не очаквах…“, и: „Но това не е…“, и: „Нима това е…“, а после всички млъкват, без да довършат изреченията си, сякаш никой не иска да отбележи онова, което е болезнено, ужасно очевидно, и става все по-очевидно и по-очевидно, докато се възцарява мълчание, някой прочиства гърло, а друг се извръща, и бавно, макар че не искат да се взират, вече никой не може да устои, и всички се обръщат да ме погледнат.
Те гледат мен. А аз гледам Нея.
Това не е моят портрет. Това не е моето лице. Наистина позирах за портрета, и носех тези дрехи, дрехите от кралския гардероб, дрехите, които отличават една кралица на Англия. Художникът е сложил ръцете ми в същата поза, наклонил е лицето ми към светлината, но чертите под златистата ѝ шапчица не са моите. Кралят е поръчал портрет на третата си съпруга, майката на Едуард, и е накарал мен да позирам за нея, като кукла, за да може художникът да изобрази ръста и тялото на една съпруга, която и да е съпруга. Но лицето не е моето. Не е било нужно художникът да се опитва да улови това, което нарече моя „сияйна“ красота. Вместо това на портрета се вижда острото очертание на шапчицата на Джейн Сиймор, а под нея е безинтересното, скучно лице на Джейн Сиймор, мъртвата кралица, която седи до лявата ръка на краля, възхищавайки се на него и на сина си от гроба, а аз сякаш никога не съм съществувала.
Не зная как се изправям, как се усмихвам и отбелязвам колко е прекрасна картината, колко добре изглежда Елизабет, отляво на жената, заменила майка ѝ, мащехата, която тя дори не помни: придворната дама на майка ѝ, жената, която танцуваше в деня, когато майка ѝ беше обезглавена. Засмивам се на изображението на Уил Сомърс на десния вход, с маймунката на рамото му, с градините на Уайтхол зад него. Чувам звънливия си смях и как хората нетърпеливо се присъединяват към мен, сякаш за да скрият унижението ми. Нан идва от едната ми страна, сякаш за да ме задържи изправена, а Катрин Брандън застава от другата, и те се възхищават на картината и бъбрят шумно. Ан Сиймор, моята придворна дама, стои по-надалеч и отбелязва колко е красива скъпата ѝ, обречена на трагична участ зълва.
Продължавам да се взирам в портрета. Възприемам го като олтарна украса, икона като онези, които реформистите с право изхвърлиха от старата, покварена църква. Той е като триптих с три отделни части: двете принцеси от двете страни, и Светото Семейство, Отецът, Синът и възнеслата се майка в централната част. Двата шута са глупци от външния свят, докато вътрешният свят на кралското семейство блести като злато. Джейн Сиймор, надмогнала смъртта, блести като Богородица.
Елизабет идва, взема ръката ми и прошепва:
— Коя е тази? Кой е на вашето място?
А аз казвам: „Тихо, това е кралица Джейн, майката на Едуард“ и изведнъж умното ѝ малко личице се затваря, сякаш съм ѝ съобщила някаква тайна за позорни дела, нещо мръсно и грешно. И изведнъж — именно така разбирам, че е неспасяемо покварена — тя обръща усмихнато лице към баща си и му казва какъв прекрасен портрет е поръчал.
Принцеса Мери ми хвърля кратък поглед и не казва нищо, а после дворът притихва, докато чакаме кралят да проговори. Чакаме и чакаме, Николас де Вент върти в ръце шапката си, потейки се от нервно очакване да чуе какво има да каже този велик покровител на изкуството, покровителят на Холбайн, за това произведение, тази нарисувана лъжа, този шедьовър на самовъзвеличаването, това ограбване на гроб.
— Харесва ми — заявява Хенри твърдо, и се разнася лек полъх, подобен на ветрец, когато дворът изпуска затаения си дъх. — Много правдиво. Много добре изпълнено — хвърля ми един поглед и виждам, че изглежда съвсем леко смутен. — Ще се радвате да видите децата, нарисувани всички заедно, и почитта, която отдадох на майката на Едуард.
Поглежда бледото нарисувано лице на мъртвата си съпруга.
— Тя можеше да седи до мен, точно така, ако беше пощадена — казва. — Можеше да види Едуард възмъжал. Кой знае? Може би щеше да ме дари с още синове.
Не мога да кажа нищо, докато съпругът ми оплаква публично една предишна съпруга, взирайки се в побелялото ѝ глупаво лице, сякаш за да открие сега някаква мъдрост, убягвала на всички, докато е била жива. Откривам, че съм стиснала зъби, за да удържа залепена на лицето ми усмивка, сякаш това не е оскърбление към мен, сякаш не съм публично отхвърлена, сякаш кралят не оповестява пред света, че всички ние, които сме дошли след Джейн — Ана от Клев, Катрин Хауард, аз — сме призрачни кралици, по-безплътни и по-незначителни от нея, мъртвата съпруга.