— Гардинър казва, че е много близо до договор с императора в Брюж, но императорът настоява да няма нови промени в Англиканската църква. Не му играя по свирката — не си мисли това. Но си струва труда да забавя реформата, за да угодя на императора. Не искам да го ядосвам сега. Трябва да преценявам какво правя, да преценявам умерено като философ, през цялото време, всяка малка промяна. Императорът иска договор с мен, за да може спокойно да атакува лутераните в своята империя, особено в Германия.
— Ако само… — започвам.
— Готов е да ги заличи от лицето на земята, да изгори всички тях като еретици, ако може — той се усмихва. Вечно го привличат безмилостните похвати. — Казва, че няма да се спре пред нищо, за да ги стъпче. И откъде тогава ще вземаш своите еретични книги, скъпа моя?
Отричам, запъвайки се, но кралят не ме слуша.
— Императорът има нужда от помощта ми. Иска да сме в мир с Франция, за да може да продължи с принуждаването на германците да приемат ортодоксалната вяра. Разбира се, че не иска да се отдалечавам повече от папистите, след като защитава църквата на папата.
— Но несъмнено, милорд, вие не бихте върнали Англия към властта на папата в Рим — отбелязвам. — Никога не бихте изменили на Бог, за да угодите на испанския император? Не бихте приели да угодите на света и да изложите на риск честта си?
Хенри ръкопляска на едно добро попадение на корта.
— Ще постъпя, както ми диктува Бог — заявява. — А Неговите и моите пътища наистина са неведоми.
Обръщам се и ръкопляскам заедно с него.
— Това беше трудно! — възкликвам. — Изобщо не мислех, че ще успее.
— Аз щях да се справя с лекота, когато бях млад — отбелязва Хенри. — Бях първокласен играч на тенис. Питай Ана от Клев. Тя сигурно помни какъв спортист бях!
Усмихвам се покрай него към мястото, където седи тя, от другата му страна, наблюдавайки играта. Зная, че слуша; знам, че си мисли какво би казала, ако беше на мое място. Зная, че щеше да се застъпи за хората от своята страна, които искат само да четат Библията на родния си език, и да почитат Бог по прост и обикновен начин.
— Така ли е наистина, принцесо Ана?
— О, да — казва тя мило. — Негово величество беше най-чудесният.
— Тя е добра компаньонка за теб — Хенри се обръща към мен и заговаря полугласно. — Приятно е да има в двора красива жена като нея, нали?
— О, да.
— И е толкова привързана към Елизабет.
— Да, наистина.
— Всички ми казват, че изобщо не е бивало да я пускам да си отиде — казва Хенри с лек смутен смях. — Ако ми беше родила син, сега той щеше да е на пет години, само си помисли!
Зная, че усмивката ми се е стопила. Не знам какво да мисля за това, за целия този разговор. Нима Хенри е забравил, че така и не е консумирал брака с така желаната сега Ана от Клев, казвайки на всички, че тя е твърде дебела, че не е девица, и че миришела толкова силно, та той не можел да се застави да извърши акта?
— Някои хора казват, че тя имала дете от мен — прошепва Хенри. Махва насърчително на губещия играч, който се покланя в знак на благодарност.
— Така ли казват?
— Глупости, разбира се — казва той. — Не трябва да обръщаш внимание на онова, което казват хората. Не слушаш такива клюки, нали, Катрин?
— Не — отвръщам.
— Защото знаеш ли какво се говори във Франция?
Усмихвам се, готова да чуя нещо ободряващо.
— Какво се говори във Франция?
— Че си болна и скоро ще умреш. Че ще остана вдовец и свободен да се оженя отново.
Смехът ми е писклив и насилен.
— Каква ужасна нелепица! Но можете да уверите френския посланик, че всъщност съм много добре.
— Ще му кажа — усмихва се Хенри. — Представи си, мислят, че бих си взел нова съпруга. Не е ли смехотворно?
— Смехотворно наистина. Смехотворно. Какво си мислят? Кой ги уведомява? Откъде измъкват тези слухове?
— И така, няма реформа — казва ми архиепископ Кранмър, когато идвам на църква да се помоля и го намирам коленичил пред кръста. Старото му лице изглежда уморено на светлината на свещите от олтара. Мислил е върху реформите, от които се нуждае църквата, изучавал ги е и се е молил над тях, а после е открил, че онова единствено писмо от епископ Гардинър отново е накарало краля да промени мнението си.
— Все още няма реформа — поправям го. — Но кой може да се съмнява, че Бог ще озари със светлината на познанието Англия и нейния крал? Имам надежда. Имам вяра, дори когато напредъкът е толкова ужасно бавен.