Сядам до леглото му и улавям влажната му ръка.
— Не, няма да стане така — казвам. — Защото ще се оправите.
— Ако имах втори син, щях да бъда спокоен — казва той раздразнено. — Ако ти носеше дете, поне щях да знам, че има шанс за още един син.
— Все още не — казвам предпазливо. — Но не се съмнявам, че Бог ще бъде добър към нас.
Той изглежда неудовлетворен.
— Ще бъдеш главен регент — напомня ми. — Всичко ще падне върху твоите плещи. Ще трябва да поддържаш мира между тях, докато Едуард порасне.
— Зная, че ще се справя — казвам. — Защото толкова много от вашите съветници ви обичат и обещаха да изпълняват дълга си към вашия син. Няма да има война. Ще се грижим с обич за Едуард. Братята Сиймор ще го закрилят, техният племенник Джон Дъдли ще ги подкрепя. Томас Кранмър ще му служи, както служи на вас. Но изобщо няма да се стигне дотам, защото ще се оправите, когато времето се разведри.
— Виждам, че посочваш само реформисти? — пита настойчиво той, с остър и мнителен поглед. — Ти си на страната на реформистите, така твърдят хората. Не си на моя страна, а на тяхна.
— Всъщност не: оценявам достойните мъже във всяко отношение. Никой не може да се съмнява, че Стивън Гардинър обича вас и сина ви. Семейство Хауард са верни на вас и на принц Едуард. Всички сме готови да го закриляме и да го възкачим на трона.
— Значи наистина мислиш, че ще умра! — той се изсмива тържествуващо, задето е успял да ми заложи капан. — Мислиш си, че ще надживееш още един стар съпруг и ще се наслаждаваш на вдовишко богатство — лицето му се облива в червенина, докато гневът му се разгаря. — Седиш там, до постелята ми, и си представяш деня, когато ще се освободиш от мен и ще бъдеш свободна да вземеш някой безполезен момък за свой следващ съпруг, четвърти поред! Ти, която си се венчала и споделила легло с трима мъже, мислиш за следващия!
Прикривам потреса си пред внезапната му ярост и оставам съвсем спокойна.
— Милорд съпруже, сигурна съм, че ще се съвземете от тази треска, както сте се възстановили от нараняванията в младостта си. Опитвах се да ви успокоя, за да не се тревожите, докато лежите болен. Не се моля за нищо друго, освен за здравето ви, и зная, че то ще ви бъде върнато.
Той ме гледа настойчиво, сякаш иска да прозре зад спокойния ми поглед чак вътре в сърцето ми. Срещам очите му, без да трепна, защото толкова голяма част от това, което казвам, е вярно. Уважавам го, обичам го като негова вярна поданица и почтена съпруга, която се е врекла пред Бог да го обича. Никога не мисля за смъртта му. Отдавна не съм мечтала да бъда свободна. Искрено вярвам, че той ще се възстанови от тази болест и ще живее още и още. Това ще е последният ми брак. Може да отида в гроба, обичайки Томас Сиймор, но вече никога не мисля, че ще бъдем заедно някой ден. Няма въобразими обстоятелства, при които бихме могли да бъдем заедно. Той никога не ме поглежда, а аз пазя пламенните си мисли само за себе си и виждам усмивката му само в редки страстни сънища.
— Не можете да се съмнявате в любовта ми към вас — прошепвам.
— Молиш се за здравето ми — казва кралят, успокоен, когато си представя как коленича.
— Да, моля се. Всеки ден.
— А когато проповедниците идват в стаята ви и четете Библията, говорите ли за покорството на една жена към нейния съпруг?
— Да, говорим. Всички знаем, че една съпруга почита Бог в лицето на съпруга си. Това е безспорно.
— А съмняваш ли се в съществуването на чистилището? — пита той.
— Мисля, че един добър християнин отива на небето благодарение на милостта на Иисус — казвам предпазливо.
— При смъртта си? Точно в часа и минутата на смъртта си?
— Не зная точно кога.
— Значи ще плащаш да отслужват литургии за мен? Ще направиш ли параклис, където да се отслужват молитви за душата ми?
Как да отговоря на това?
— Ще направя каквото пожелаете — обещавам му. — Каквото предпочете ваше величество. Но не очаквам да се стигне дотам.
Малката му уста потреперва.
— Смърт — повтаря той. — Благодаря на Бог, че не се страхувам от нищо. Просто не мога да си представя страната без мен. Не мога да си представя свят без мен тук, без краля, в който се превърнах, без съпруга, който съм.
Усмихвам се нежно.
— Аз също не мога да си представя такова нещо.
— И колко тежко ще ти бъде — той издава лек, задавен звук. — Особено на теб.
Скръбта му е заразителна; в собствените ми очи също избиват сълзи. Притискам ръката му към устните си.
— Не и още години наред — уверявам го. — Ако изобщо се случи. Може да умра преди вас.