— Има ли нещо, което можете да направите, Катрин? — прошепва ми тя като приятелка. — Има ли нещо, което можете да направите?
— Какво искате?
— Спасете ме.
Замлъквам стреснато.
— Ще говоря с него — казвам. — Ще направя всичко, каквото мога. Но знаете…
Тя кимва, наясно е.
— Зная. Но му кажете. Застъпете се за мен.
Този следобед слушаме проповед върху тщеславието и безсмислието на войната, убедителни разсъждения на един от лондонските проповедници. Той твърди, че всички християни трябва да живеят в мир, защото какъвто и да е начинът им да отдават почит на Бог, те всички се молят на единствения Бог. Евреите също не бива да бъдат преследвани, тъй като техният Бог е нашият Бог — макар ние да сме Го прозрели по-добре. Напомня ни, че Нашият Спасител е роден от майка еврейка. Самият Той е евреин по рождение. Дори мюсюлманите, тънещи в мрака на невежеството си, не бива да бъдат нападани, защото те също са признали Бог от Библията.
Това звучи толкова странно и толкова крайно, та проверявам дали вратите са заключени и дали стражите стоят достатъчно далече, че да не могат да ни чуят и държейки всички чужди хора на разстояние, преди да се впуснем в обсъждане. Проповедникът, Питър Ласкъм, защитава тезата си и се обръща към братята-човеци. „И към сестрите“, казва с усмивка, макар че това също е сериозно твърдение. Мисля си, че може да е дори еретично. Той казва, че всеки, който вярва в Бог, следва да зачита религиозните вярвания на другите. Врагът би трябвало да са онези, които изобщо не вярват в Бог и отказват да приемат Словото Му: езичниците и глупците.
Когато става време да си върви, той взема ръката ми и свежда глава над нея. Усещам между пръстите си късче хартия, сгънато два пъти. Пускам ръката му, без да кажа и дума, казвам на дамите си, че през следващия час ще работя на спокойствие, сядам пред масата си и отварям книгите си. Незабелязана, скрита зад големите фолианти, разгъвам бележката. Тя е от Ан Аскю:
Пиша, за да ви съобщя, че при мен дойде един мъж, който се представи за служител в Тайния съвет и ме попита кога съм проповядвала пред вас и дали отричате литургията. Няма да казвам нищо. Няма да споменавам имена, никога няма да назова вашето.
Надигам се от мястото си и заставам пред малкия огън, който осветява стаята, докато следобедът притъмнява. Протягам ръце, уж за да ги стопля, и пускам малкото късче хартия в сърцевината на жаравата, където то припламва, накъдря се и става на пепел. Забелязвам какъв студ изпитвам и че ръцете ми треперят.
Не разбирам какво става. От една страна предстои дъщерята на самия крал, принцеса Мери, да бъде сгодена за лутеран; от друга страна, папистите набират мощ. Семейство Сиймор отсъстват от двора, Томас Кранмър не излиза от дома си, няма кой освен мен да се застъпи пред краля за новата религия. Чувствам се много самотна и не мога да разчета тези противоречиви знаци. Не мога да разбера краля.
— Да не би ръката ви да се е схванала от писане? — пита ме Нан. — Някоя от нас може да пише вместо вас, ако имате нужда от писар, ваше величество.
— Не, не — казвам. — Добре съм, всичко е наред.
Нан е начело на дамите ми, докато се готвим да влезем в двора. Когато влизам от покоите си в залата си за аудиенции, в нова тъмночервена рокля, тя идва до мен, уж за да оправи рубините на шията ми, и ми прошепва:
— Лорд Едуард Сиймор е писал на жена си, че в Европа се носи слух, че кралят възнамерява да те напусне. Кралят казал ли ти е нещо, каквото и да било? Отправял ли е изобщо някакъв упрек към теб?
— Само обичайното — казвам тихо. — Че му се иска да очаквам дете. Нан, не мислиш ли…?
— Не — казва тя категорично. — Едно мъртво дете ще е равносилно на смъртна присъда за теб. Повярвай ми. Остави го да копнее за това, падни на колене и се моли с него, ако трябва, но недей да зачеваш нещо, което той би приел като знак от дявола.
— Но ако детето се окаже здраво? Нан, искам дете. Аз съм на трийсет и три години! Искам свое дете.
— Как би могло да стане това? — пита тя безцеремонно. — От принцеса Елизабет насам той няма здраво дете, родено от майка, която да е още жива. А половината придворни твърдят, че малката е копеле на Марк Смийтън, от силен и здрав млад баща. Така че — няма законородено дете след принцеса Мери, дошла на бял свят преди трийсет години. Той не може да направи здраво дете на здрава жена. Последния път раждането уби майката.
Тя се навежда и оправя шлейфа на копринената ми рокля.
— В такъв случай какво да правя с тези слухове? — питам я, когато се изправя.
— Потуши ги — съветва ме тя. — Оплачи се от тях. Ще се молим да се отървем благополучно от тях. Така или иначе, не можем да направим нищо.