Кимвам с мрачно изражение.
— Дори сега, въпреки тези разпространяващи се клюки, сме в безопасност, освен ако…
— Освен ако какво?
— Освен ако не ги разпространява самият крал — казва тя унило. — Ако той е казал, че мисли за нова съпруга пред някой, който е повторил това другаде… ако слухът е тръгнал от него, тогава сме загубени; но пак не можем да направим нищо.
Поглеждам надолу по редицата на дамите си към Ана от Клев, която се готви да влезе на вечеря с веселата си усмивка, бившата съпруга, която сега той обича толкова много, че я държи в двора. Тя беше поканена за Коледа, а още е тук, макар да наближава Великден. Зад нея е Катрин Брандън, вдовицата на най-скъпия приятел на Хенри, прекрасното момиче, което той е видял да се превръща в жена, може би негова любовница, навярно негова любима; а тук са и новите, хубавите, онези, които са достатъчно млади да ми бъдат дъщери, онези, които са млади като Кити Хауард, когато той я е видял за пръв път, достатъчно млади да му бъдат внучки.
— Поне Ана от Клев може да си отиде у дома — казвам, обзета от внезапно раздразнение.
— Ще се погрижа да си отиде — обещава Нан.
Този следобед, без предизвестие, Томас Сиймор идва в двора да докладва за състоянието на флота и нарастващата опасност от французите.
— Ела да слушаш Том Сиймор.
Кралят ме вика с жест до масата в залата си за аудиенции. Взема ръката ми и я слага върху своята, държейки пръстите ми приклещени между неговите, така че трябва да стоя до него, с лице към Томас, сякаш копнея за краля, копнея да отпусна ръка върху стиснатия неподатлив юмрук на съпруга си, слушайки как Томас докладва за корабите, които се строят и възстановяват, за сухи и мокри докове, доставчици на материали и търговци, които снабдяват корабите с провизии, въжари и работилници за шиене на корабни платна. Той докладва, че е предприет нов опит за изваждането на „Мери Роуз“. Може да бъде извадена. Може да плава отново. Навярно би могла, като нашия крал, да се опълчи на самото време и да продължи да съществува, още и още, надживявайки останалия флот, да продължи да плава, когато любовта и верността вече ги няма, да държи бъдещето като заложник, като жив кораб, привързан навеки към гниещите си мачти.
— В градината има турнир по стрелба с лък, уреден за забавление на ваше величество — казвам. — Ще можете ли да отидете дотам?
— Мога да ходя — казва той. — Томас, сигурно си видял, че имам машина, която да ме качва и сваля. Какво мислиш? Какво ще кажеш да ми донесеш някой кран от корабостроителницата си? Ще ми донесеш ли скрипец от Портсмут?
Томас се усмихва на своя крал, погледът му е стоплен от съчувствие.
— Ако величието се измерваше с тежест, ваше величество, нищо не би ви повдигнало.
Хенри се изсмива късо.
— Бива си те! — възкликва той. — Отведи кралицата до мишените за стрелба с лък и кажи, че идвам. Нека се подготвят и да ме чакат. Може и сам да взема лък, да видя на какво съм способен.
— Ваше величество трябва да дойде, и да им покаже как стават тези неща — препоръчва Томас, предлага ми ръката си и тръгваме към вратата: ръката ми изгаря върху ръкава му, двамата гледаме съсредоточено напред, към стражите, към придворните, които се разделят, за да ни направят път, към отварящата се врата, погледите ни не се срещат дори за миг.
Зад нас идват придворните ми дами и техните съпрузи, зад тях придворните на краля го чакат, докато камериерите му помагат да се прехвърли от стола си върху малкото столче. Някой повиква доктор Уенди, за да даде на краля топъл ейл и отвара за облекчаване на болката, и стражите, за да му помогнат да се качи в стола си на колела и да го изтикат в градината като мъртъв глиган в каруца.
Кралските телохранители разтварят широко двойните врати към градината в мига, в който Томас и аз се приближаваме към тях, и топлият пролетен въздух, ухаещ на първата окосена трева, нахлува в двореца. Хвърляме поглед един към друг — невъзможно е да не споделим удоволствието си от внезапното усещане за свобода, за освобождение, радостта от слънчевата светлина и птичите песни, сред придворните, облечени в най-хубавите си дрехи и подготвящи се за още една безсмислена игра тук, в най-красивия дворец в Англия.
Усмихвам се, просто от радостта да съм с него; иска ми се да се разсмея на глас. Слънцето топли лицето ми, а музикантите започват да свирят; Томас Сиймор кратко и незабелязано докосва дланта ми, отпусната върху ръката му, с бърза и незабележима милувка.
— Катрин — изрича той тихо.
Накланям глава наляво и надясно, докато хората ми правят реверанси, когато минаваме. Томас е висок, по-висок от мен с цяла глава. Нагажда стъпките си към моите, но крачим заедно, сякаш сме готови да стигнем чак до Портсмут и да отплаваме на неговия кораб. Мисля си, че толкова си подхождаме, ако само можехме да бъдем заедно — каква двойка бихме били, какви деца щяхме да заченем!