— Поискали са от него да ме уличи? — хвърлям кос поглед към съпруга си, който се усмихва на танцьорите и пляска с ръце в такт с музиката, напълно сляп за моето падение и ужас. — Кралят бил ли е там? На заседанието на Тайния съвет? Чул ли е това? Лично кралят ли е поискал от тях да ме уличат като еретичка? Казал ли им е да ме намерят за виновна?
— Не, слава Богу. Не и кралят.
— Тогава кой?
— Ризли.
— Лорд-канцлерът?
Тя кимва ужасена.
— Най-висшият представител на закона в страната е наредил на сина на херцога да ви посочи като еретичка.
Отпращам проповедниците, които идват в покоите ми, и вместо това викам капеланите на краля да ни четат от Библията. Не ги каня да коментират или да водят дискусия и дамите ми не казват нищо, а слушат в почтително мълчание, сякаш никоя от нас не е способна да мисли. Дори когато четените текстове са от голям интерес за нас, нещо, което в друг случай бихме обсъждали задълбочено, а навярно дори бихме се върнали към оригиналния гръцки текст, за да направим нов превод, кимаме като монахини от католически манастир, които слушат Божиите закони и възгледите на човека, сякаш нямаме собствен ум.
Преди вечеря отиваме към параклиса, а Катрин Брандън, новата фаворитка на краля, върви до мен.
— Ваше величество, боя се, че имам лоши новини — започва тя.
— Продължавайте — казвам.
— Един лондонски книгопродавец, който от години ме снабдява с текстове, е бил арестуван по обвинение в ерес.
— Съжалявам да го чуя — казвам въздържано. — Много съжалявам, че приятелят ви е в беда — постаравам се дори да не забавя ход, докато вървим една до друга надолу по галерията към параклиса. Кимвам на група кланящи се придворни.
— Не ви моля да се застъпите за него. Предупреждавам ви — налага ѝ се да ускори крачка, за да не изостава от забързания ми ход. — Този човек, един почтен човек, е бил арестуван по заповеди на Тайния съвет. Бил е арестуван с поименна заповед. Казва се Джон Бейл. Носи ни книги от Фландрия.
Вдигам ръка.
— По-добре да не ми казвате нищо — предупреждавам.
— Той ни продаде Стария завет на френски, който вие имате — казва тя. — И Новия Завет в превода на Тиндейл. Вече са забранени.
— Не са у мен — отвръщам. — Предадох всичките си книги, и по-добре и вие да се отървете от вашите, Катрин.
Тя изглежда толкова изплашена, колкото се чувствам аз.
— Ако съпругът ми беше жив, епископ Стивън Гардинър никога не би се осмелил да арестува книготърговеца ми — казва тя.
— Знам — съгласявам се. — Кралят никога не би допуснал Чарлс Брандън да бъде разпитван от такива като Ризли.
— Кралят обичаше съпруга ми — казва тя. — Затова бях в безопасност.
Знам, че и двете се питаме дали той обича мен.
Дворецът Гринич
Лятото на 1546 г.
Дворцовите ритуали следват хода си и аз — която някога ги предвождах толкова решително, — съм впримчена в тях, изпълнявайки обичайните си задължения, подобно на кон с капаци, който може да тича само покрай парапета на манежа, сляпа за света извън тесния ми, изпълнен с боязън кръгозор. Местим се в Гринич заради удоволствието от градините през лятото, но кралят почти не излиза от покоите си. Розите разцъфват в беседките, а той не усеща уханието им, натежало във вечерния въздух. Придворните флиртуват и играят, и се състезават в различни игри, но той не реве гръмки съвети, нито връчва награди. Има разходки с лодка и риболов, езда, надбягване и танци. Длъжна съм да се появявам на всяко забавление, да се усмихвам на всеки победител и да поддържам обичайния живот на двора, за да тече в определеното си русло. Но същевременно зная как хората шушукат, че кралят е болен и не ме иска до себе си. Че е старец, който се бори с болестта и болките, а всеки може да види как младата му съпруга гледа тенис или стрелба с лък, или се разхожда с лодка по реката.
Моят лекар идва да ме види, докато гледам птиците си. Две двойки канарчета са излюпили яйца и в едната клетка има подредени в редица възхитителни пиленца, които отварят едновременно човчици и разперват късите си, пухкави бледи крилца.
— Няма ми нищо — казвам раздразнено. — Не съм ви викала. Напълно здрава съм. Сигурно са ви видели да идвате тук: моля ви, погрижете се да кажете на всички, че съм съвсем добре и че не съм пращала да ви викат.
— Зная, че не сте, ваше величество — казва смирено доктор Робърт Хюик. — Аз имам нужда да се видя с вас. Виждам, че сте в разцвета на здравето и красотата си.