— Какво има? — питам, като затварям вратичката на клетката и се извръщам от птиците.
— Става дума за брат ми.
Мигновено заставам нащрек. Братът на доктор Хюик е известен реформист и човек на познанието. Посещавал е проповедите в покоите ми, изпращал ми е книги от Лондон по темите, които изучавам.
— Уилям?
— Арестуван е. Било по заповед от Тайния съвет, назоваваща него, единствено него, не и другите книжовници, с които учи. Никой от обкръжението му. Само той.
— Съжалявам да го чуя.
Синият ми папагал се промъква боязливо по пръчката си за кацане, сякаш за да се заслуша. Предлагам му семенце и той го поема в нокътя и клюна си, като го поставя така, че да може да го строши и да изяде ядката. Пуска люспата на земята и ме гледа с будните си интелигентни очи.
— Питали са го за вашите мнения, ваше величество. Питали са го какви автори цитирате, какви книги е виждал в покоите ви, кой друг посещава проповедите. Претърсиха покоите му за каквото и да е, писано от вас. Подозират го, че е занесъл текстовете ви на някой издател. Мисля, че може би събират доказателства срещу вас.
Потрепервам, сякаш ми е студено, въпреки топлото лятно слънце.
— Страхувам се, че сте прав, докторе.
— Можете ли да се застъпите за брат ми пред краля, ваше величество? Знаете, че той не е еретик. Разсъждава по религиозни въпроси, но никога не би подкопал авторитета на краля.
— Ще говоря, ако мога — казвам предпазливо. — Но и сам виждате, че в момента нямам влияние. Стивън Гардинър и неговите приятели херцогът на Норфолк, Уилям Паджет и лорд Ризли, които бяха мои приятели, работят срещу новото познание и се ползват с голямо влияние. Този път, докато кралят е измъчван от толкова силна болка, те са хората, допускани в покоите му. Те са негови съветници, а не аз.
— Ще говоря с доктор Уенди — казва той. — Понякога той се допитва до мен за здравето на краля. Би могъл да спомене името на брат ми пред краля и да го помоли за помилване, ако повдигнат обвинения срещу него.
— Навярно целта на всички тези разпити и разследвания е просто да ни изплашат — казвам. — Навярно добрият епископ просто иска да предупреди всички ни.
Папагалът се поклаща нагоре-надолу, сякаш танцува. Познавам, че се надява на още семена, и внимателно му подавам още едно. Той го поема елегантно, обръщайки го с черния си език и с клюна си, докато доктор Хюик продължава тихо:
— Иска ми се да беше така. Не сте ли чули за Йохан Бет?
Поклащам глава.
— Той е от нашата енория, брат на един от вашите кралски телохранители. Братята Уорли, Ричард и Джон, от домакинството ви, също са отведени за разпит. Дано Бог да е милостив към бедния Йохан — осъден е на смърт. Ако това е предупреждение, то е написано с най-черното мастило и адресирано до вас. Разпитват вашите хора, ваше величество. Вашият човек е този, който ще трябва да се качи на ешафода.
От затъмнените кралски покои пристига съобщение: кралят отново е зле. Усилващата се треска, предизвикана от ранения му крак, прогаря мозъка му и се промъква във всяка става на болното му тяло. Доктор Уенди постоянно влиза и излиза от покоите му, изпробвайки лекарство след лекарство; вратите са затворени за почти всички останали. Научаваме, че му слагат вендузи, изцеждайки кръвта от едрото подпухнало тяло, пробиват раната, за да изтеглят течността, счукват късчета злато в нея, а после ги промиват с кани лимонов сок. Кралят стене от болка, поставят на пост стражи, които да не допускат хората в голямата зала за аудиенции и галерията оттатък, за да не го чуе никой как стене. Не пита за мен, дори не отговаря на съобщенията ми, в които му желая оздравяване, и аз не смея да вляза без покана.
Нан не казва нищо, но знам, че си спомня за времето, когато кралят се заключи и отказа да вижда Катрин Хауард, докато преглеждаха малките ѝ писъмца и домакинските ѝ сметки, търсейки отбелязана парична сума или подарък, предназначени за Томас Кълпепър. И сега, както и тогава, кралят се крие в покоите си, наблюдава и слуша, но никога не се издава.
В някои дни се събуждам сутрин, сигурна, че днес ще дойдат да ме отведат, и че ще потегля в кралската си баржа, моята нова кралска баржа, която ми е доставяла такова лекомислено удоволствие, нагоре по реката към Тауър. Ще вляза през шлюза, носейки се по прииждащия прилив, и ще ме отведат не в кралските покои, а в онези, които гледат към моравата, където държат затворниците. Няколко дни по-късно ще гледам от зарешетения прозорец как строят дървен ешафод, и ще зная, че е за мен. Ще влезе изповедник и ще ми каже, че трябва да се подготвя за смъртта.
В тези дни не зная как да стана от леглото. Нан и камериерките ме обличат, сякаш съм студена кукла с вкаменено лице. Изпълнявам задълженията си като кралица, посещавам службите в параклиса, храня се пред двора, разхождам се край реката и подхвърлям топка на малкия Риг, гледайки как дворът се забавлява, но лицето ми е вцепенено, а очите ми са безизразни. Мисля си, че ако настъпи ден, в който да почукат на вратата ми, ще се посрамя. Никога няма да намеря смелостта да изкача стълбичката до ешафода. Никога няма да съм в състояние да говоря така, както говореше Ан Болейн. Краката ми ще омекнат и ще трябва да ме избутат нагоре по стъпалата, както направиха с Кити Хауард. Няма да се боря за живота си като Маргарет Поул. Няма да тръгна бодро, облечена в най-хубавата си дреха като епископ Фишър. Толкова неспособна съм да се справя с това изпитание, колкото съм неспособна и в брака си. Ще се проваля в смъртта си, както се провалих като кралица.