Надигам се от мястото си и слизам бързо от подиума. Улавям студените ръце на Елизабет и я целувам по челото.
— С радост ви приветствам с добре дошла в двора — казвам ѝ на английски, защото кой говори на чужд език с дъщеря си? — И много ще се радвам да бъда ваша майка и да се грижа за вас, Елизабет. Надявам се, че ще ме приемете наистина като майка, и че заедно ще бъдем семейство. Надявам се, че ще се научите да ме обичате и вярвам, че ще ви обичам като родна дъщеря.
Руменината нахлува в бледите ѝ бузи, чак нагоре до пясъчно русите ѝ вежди, тънките ѝ устни потрепват. Не знае думи, с които да приеме един истински акт на привързаност, макар че си е подготвила речи на френски.
Обръщам се към краля.
— Ваше величество, от всички съкровища, които ми подарихте, това — вашата дъщеря — ми доставя най-голяма наслада. — Хвърлям поглед към лейди Мери, която е побеляла като платно заради шока от внезапното ми неофициално държание. — Вече обичам лейди Мери — казвам. — А сега ще обикна и лейди Елизабет. Когато се срещна със сина ви, радостта ми ще бъде пълна.
Фаворитите, Антъни Дени и Едуард Сиймор, поглеждат от мен към краля, за да разберат дали съм забравила къде ми е мястото и съм го изложила — аз, неговата съпруга от неблагороден произход. Но кралят сияе. Изглежда, че този път иска съпруга, която се държи любящо към децата му, както е любяща и към него.
— Говорите с нея на английски — е единственото, което отбелязва, — но тя говори гладко френски и латински. Дъщеря ми е начетена като баща си.
— Говоря от сърце — казвам, и съм възнаградена от топлата му усмивка.
Дворецът Хамптън Корт
Лятото на 1543 г.
Казват ми, че за сватбения си ден трябва да се откажа от траура и да нося рокля от кралския гардероб. Отговорникът за гардероба носи един след друг сандъци от сандалово дърво от голямото хранилище в Лондон, и двете с Нан прекарваме един щастлив следобед, като вадим рокли, оглеждаме ги и носим избраните, а лейди Мери и още няколко дами дават съвети. Роклите са напудрени и съхранявани в ленени калъфи, а ръкавите са натъпкани с цветове от лавандула, за да държат надалече молците. Миришат на богатство, хладните меки кадифета и лъскавите копринени корсажи имат дъх на лукс, който не съм познавала никога преди в живота си. Избирам от роклите на кралиците, от сребърен и от златен брокат, и разглеждам всичките многобройни ръкави и шапчици, и долните фусти. Докато успея да се спра на богато бродирана рокля в тъмни цветове, вече е почти време за вечеря. Дамите опаковат и отнасят излишните рокли. Нан затваря вратата, изолирайки всички отвън, и оставаме сами.
— Трябва да говоря с теб за първата ти брачна нощ — казва тя.
Поглеждам сериозното ѝ лице, и изведнъж изпитвам опасение, че тя по някакъв начин знае тайната ми. Знае, че обичам Томас, и ние сме загубени. Не мога да направя нищо, освен да бъда хладнокръвна:
— О, какво има, Нан? Изглеждаш много сериозна? Не съм девствена булка, не е нужно да ме предупреждаваш какво предстои. Не очаквам да видя нищо ново — засмивам се.
— Сериозно е. Трябва да ти задам един въпрос. Кат — мислиш ли, че си безплодна?
— Що за въпрос! Аз съм само на трийсет и една!
— Но така и не роди дете от лорд Латимър?
— Бог не ни благослови, а той отсъстваше от къщи, и в последните си години не беше… — правя пренебрежителен жест. — Както и да е. Защо питаш?
— Само това — казва тя мрачно. — Кралят не би понесъл загубата на още едно бебе. Така че не можеш да заченеш. Не си струва риска.
Разчувствана съм.
— Нима е толкова опечален?
Тя цъка нетърпеливо с език. Понякога дразня отгледаната си в Лондон сестра с невежеството си. Аз съм провинциална жена — и дори още по-лошо — жена от Северна Англия, далече от всички клюки, невинна и чиста като северните небеса, непросветена като фермер.
— Не, разбира се, че не. При него не става дума за скръб. Той никога не изпитва скръб — тя хвърля поглед към залостената врата и ме дръпва по-навътре в стаята, така че никой, дори ако е притиснал ухо към дървените плоскости, да не може да ни чуе.
— Не вярвам, че може да те дари с бебе, което да успее да се задържи в утробата. Не мисля, че може да направи здраво дете.
Пристъпвам по-близо, така че устата ѝ е допряна до ухото ми.
— Това е държавна измяна, Нан. Дори аз го знам. Луда си да ми казваш такива неща, точно преди сватбения ми ден.
— Бих била луда, ако не го сторя. Катрин, кълна ти се, че той не може да направи нищо, освен пометнати и мъртвородени деца.