— Тя е тук, Ан Аскю е тук, точно тук! Сега! — Джоан Дени се втурва в покоите ми и коленичи пред мен, сякаш краката не могат да я удържат изправена.
— Дошла е да ме види? — Не мога да повярвам, че би поела такъв риск, след като знае, че нейните учители и покровители са в Тауър. — Не може да влезе. Кажете ѝ, че съжалявам, но…
— Не! Не! Арестувана е! Призована е да се яви пред Тайния съвет. В момента я разпитват.
— Кой ви каза?
— Съпругът ми. Каза, че ще направи каквото може за нея.
Поемам си дъх. Искам да ѝ кажа, че Антъни Дени трябва да се погрижи името ми да не се споменава, или поне да не бъде повторено пред краля. Но толкова се страхувам, и толкова се срамувам от страха си, че не мога да говоря. Толкова се страхувам от това, което би могла да каже Ан на Тайния съвет. Ако каже, че е проповядвала ерес пред нас, и че сме слушали? Ако им каже, че пиша сама книга, пълна със забранено познание? Но не мога да кажа на Джоан, която е слушала заедно с мен, която учи с мен, която се моли редом с мен, че първата ми страхлива мисъл е да спася собствената си кожа. Страхувам се и се срамувам от страха си.
— Бог да я пази — това е единственото, което изричам на глас.
— Амин.
Задържат я през нощта, някъде в този огромен, безразборно построен дворец. Докато камериерката ми ме облича за вечеря, я питам къде може да е Ан Аскю. Тя не знае. Има десетки помещения без прозорци — изби, тавански стаи и хранилища за скъпоценности, които могат да се заключват отвън. Ако не ги е грижа за удобството или безопасността ѝ, биха могли просто да я захвърлят в помещението на стражите. Не смея да изпратя никой да я потърси. На вечеря епископ Гардинър каканиже безкрайна благодарствена молитва, аз свеждам глава и го слушам как изрича латинските думи, знаейки, че половината хора в залата не могат да го разберат; и не го е грижа, защото приключва ритуала си, своя съкровен ритуал, не го е грижа, че те са като деца, които молят за хляб, а получават камък. Трябва да го чакам да приключи напевното си бръщолевене, да вдигна глава и да кимна на прислужниците да влязат, за да сервират храната. Принудена съм да се усмихвам, да ям и да следя какво става в стаята, да се смея на Уил Сомърс, да изпращам блюда на Уилям Паджет и Томас Ризли, сякаш те не кроят заговор за падението ми, да кимам на херцога на Норфолк, който седи начело на масата за семейството си: лицето му е любезна маска на опитен придворен, синът му, подкрепящ реформата, все още липсва. Трябва да се държа така, сякаш нямам дори една-едничка грижа на този свят, докато някъде в големия дворец приятелката ми Ан се храни със студените остатъци от вечерята на двора, и се моли на колене Бог да я опази утре.
— Повикаха ме да участвам в разпита — брат ми идва бавно до стола ми, докато придворните танцуват. Дамите ми, със сковани в усмивки лица, се подреждат на групи и изпълняват стъпките.
— Ще откажеш ли?
— Как бих могъл? Това е проверка. Аз също съм под съмнение и ако се проваля, те ще се насочат към теб. Не, ще я разпитам и се надявам да успея да я убедя да помоли за прошка. Знам, че няма да се отрече от убежденията си, но би могла да се съгласи, че е зле образована.
— Тя познава Библията от кора до кора — казвам. — Знае Новия Завет наизуст. Никой не може да я нарече зле образована.
— Не може да спори със Стивън Гардинър.
— Мисля, ще откриеш, че е готова да го направи.
— Тогава какво да правя? — възкликва Уилям в пристъп на внезапно нетърпение. Изведнъж отмята глава назад и се разсмива, със смях на придворен, все едно че ми разказва забавна история. Засмивам се заедно с него и го потупвам по ръката, този мой толкова забавен брат.
Уил Сомърс пробягва покрай нас с дълги, галопиращи скокове и прави гримаса.
— Щом сте готови да се смеете ей така, на нищо, можете да се смеете на мен — казва той.
Плясвам с ръце.
— Смеехме се на стара шега, която не си заслужава да я повтарям — казвам.