— Молох! Бях прегазен от Молох! — надава скръбен вопъл Уил.
— Уил, ако те бях прегазил, нямаше да можеш да крещиш за това — предупреждава го кралят. — Пази се от колелата, шуте.
В отговор Уил се премята със салто, което го запраща точно навреме извън обсега на колелата. Дамите ми изпищяват предупредително и се смеят, сякаш това е изключително забавно. Всички сме нащрек, всички сме неспокойни и изпълнени с желание да задържим ведрото настроение на краля.
— Кълна се, че ще те покося с колесницата си — изкрещява Хенри.
— Не можете да ме хванете — отвръща Уил дръзко и Хенри моментално изревава към двамата пажове, потящи се на дръжките на стола, че трябва да преследват Уил из залата ми за аудиенции, докато той танцува и скача, балансира върху пейките, отскача като пружина нагоре към пейката в прозоречната ниша, стрелка се около дамите ми, сграбчва ги за талиите и ги върти, така че кралят да се хвърля към тях, а не към него, и ги изпраща встрани от пътя си, а те пищят и се кикотят. Това е игра на гоненица, в която всички тичат в една или друга посока, а Хенри е в центъра на всичко това, със зачервено лице, реве от смях и крещи: „По-бързо! По-бързо!“ Накрая Уил рухва на купчинка, сграбчва парче бял бродиран плат и го вдига над главата си, размахвайки го в знак, че се предава.
— Вие сте Хелиос — казва той на Хенри. — А аз съм само едно облаче.
— Ти си един голям, глупав шут — казва Хенри добросърдечно, — и хвърли в смут покоите на съпругата ми, изплаши дамите ѝ и предизвика безмерно объркване с глупостта си.
— Ние сме двама млади глупаци — казва Уил и вдига усмихнато лице към господаря си. — Толкова глупави и лекомислени, колкото бяхме и на двайсет години. Но поне ваше величество е по-мъдър, отколкото беше тогава.
— Как така?
— Станали сте по-мъдър и по-царствен. По-красив и по-храбър сте.
Хенри се усмихва, в очакване на шегата.
— Наистина съм.
— Ваше величество, вие сте в повече като цяло — изкисква се Уил. — Много повече. Кралицата има по-голям съпруг от повечето жени.
Хенри надава дълбокия си, гърлен смях, после започва да кашля и остава без дъх.
— Ти си измамник; върви да вечеряш при хрътките в кухнята.
Уил се покланя елегантно и се отдръпва. Докато минава покрай мен, ми хвърля бърза усмивка, почти сякаш иска да ми каже, че е направил всичко по силите си; на мен ми остава да издържа вечерята. Не за първи път се питам колко съобразителен трябва да е шутът Уил Сомърс: оцелял с години в този опасен двор.
— Ще вървим ли на вечеря? — пита ме кралят.
Усмихвам се, правя реверанс и потегляме: странна, обзета от неловкост процесия, оглавявана от краля в стола му и задъханите пажове, а аз вървя до съпруга си с ръка върху неговата, отпусната върху страничната облегалка на стола му, докато той хрипти, от огромното му тяло се лее пот, която оставя петна под мишниците на жакета му от златиста коприна и наквасва яката му, и се питам колко време може да продължи това.
— Слушахте ли проповед днес следобед? — пита той вежливо, докато прислужникът му полива с вода на ръцете от златна кана, а друг попива пръстите му и ги подсушава с бяла ленена кърпа.
— Да — казвам и протягам ръце, за да ми полеят с прясна ароматизирана вода. — Капеланът на ваше величество дойде да ни говори за Божията милост. Беше много интересно и будещо размисъл.
— Никакви крайности — казва кралят с благосклонна усмивка. — Нищо, което би накарало младия Том Хауард да спори, надявам се. Освободиха го от Тауър, но не мога да допусна отново да разстрои баща си.
Усмихвам се, сякаш за мен това не е нищо значително, просто следобедно развлечение.
— Абсолютно никакви крайности, ваше величество. Само Словото Божие и разбирането на един духовник за него.
— Всичко е наред, ако това се обсъжда в покоите ти — казва той, внезапно обзет от сприхавост. — Но не може да продължат да го обсъждат по улиците и в кръчмите. Едно нещо е начетени хора да водят спорове, съвсем друго е, когато някоя фермерска слугиня и някакъв глупав чирак се опитват да четат и да проумеят идеите.
— Напълно съм съгласна — казвам. — Именно затова ваше величество беше толкова великодушен, когато им дадохте Библия на английски, и те толкова силно искат да могат да я получат обратно. Тогава ще могат кротко да четат и да се учат. Тогава имат възможност да разберат. Не е нужно да се събират, така че един да чете, а друг да обяснява.