— Можеш ли да говориш с краля? — пита ме Никълъс. — Да измолиш помилване за нея?
— В трудно настроение е — признавам. — А духовниците са винаги с него.
— Но определено се е обърнал на наша страна?
— Всичките му решения напоследък са в полза на реформата, но се държи еднакво сприхаво с всички.
— Не можеш ли да го посъветваш, както правеше преди?
— Ще опитам — обещавам. — Но вече не е толкова лесно да разговаряме в покоите му, както по-рано. Понякога, когато говоря, усещам, че няма търпение да ме изслушва, а друг път явно не слуша.
— Трябва да се погрижиш той да не забравя за реформата — казва той неспокойно. — Сега ти си единствената в двора. Доктор Бътс е мъртъв, Бог да го прости. Едуард Сиймор го няма, брат му Томас е по море, Кранмър — в двореца си. Ти си единствената останала в двора, която може да напомни на краля за онова, в което той пламенно вярваше само преди няколко месеца. Зная, че е непостоянен, но нашият възглед е неговият, и ти си единствената, която може да поддържа възгледите му непроменени. Това е бреме, но ти си единствената в двора, която е готова да защити реформата. Всички се уповаваме на теб.
Дворецът Уайтхол, Лондон
Лятото на 1546 г.
Средата на лятото е, твърде горещо, за да стоим в Лондон. Би трябвало да сме на път, да минаваме по дългата зелена долина на Темза, да отсядаме в прекрасните крайречни дворци, или да се отправяме към южното крайбрежие, може би да пътуваме към Портсмут, където бих могла да видя Томас. Но тази година кралят не се опасява от чумата, не се бои от горещината в града. Тази година той се бои, че смъртта го дебне по друг път, приближавайки се все повече и повече, като постоянен спътник.
Твърде уморен е, за да отиде далече, дори за да избяга от болестите. Бедният старец, вече не може да язди, вече не може да върви. Срамува се да бъде виждан от хората, които някога се редяха покрай пътя, докосваха почтително шапките си и ликуваха, докато минаваше край тях. Някога той беше най-красивият принц в християнския свят. Сега знае, че никой не може да го погледне, без да изпита съжаление към развалината, в каквато е превърнал разплутото си тяло, и към кръглото като месечина лице.
Затова, понеже кралят е обзет от самосъжаление и изпълнен с ужас, всички трябва да останем в горещината на града, където тесните улици вонят на мръсотия от централните канавки, а прасета и крави душат из сметта, струпана на купчини по улиците. Отбелязвам, че кметът би трябвало да е по-деен, би трябвало да нареди да почистят улиците и да глобява нарушителите, но кралят ме поглежда студено и казва:
— Да не би да искаш да бъдеш и кмет на Лондон, освен кралица?
Всички са раздразнителни заради това, че са задържани в града. През летните месеци придворните обикновено заминават по домовете си, и на лордовете от Севера и Запада им липсват съпругите и семействата им, и замъците им, разположени сред прохладните зелени хълмове на родните им земи. Лошото настроение на краля задава тона за двора: никой не иска да бъде тук, на никого не е позволено да си тръгне, всички са нещастни.
Натъквам се на Уил Сомърс, докато се разхождам сама в зелената алея под стените на замъка. С безмълвна болка в сърцето си копнея за Томас; тревожа се за Ан Аскю, все още задържана без съдебен процес и без обвинение; и ми се иска кралят да ме изслуша отново като приятелката и помощницата, каквато се заклех да бъда. Уил се е проснал, с дълги крайници като на фавн, под един дъб с разперени клони, на шарена сянка, в една от градинките, разположени между високите живи плетове, и когато ме вижда, разгъва дългите си крака, изправя се, покланя се, и отново се сгъва като разглобена марионетка.
— Как ти харесва жегата, Уил? — питам.
— Повече, отколкото би ми харесал адът — отвръща той. — Или се съмнявате и в ада наред с всичко друго, ваше величество?
Хвърлям поглед наоколо, но в оградената със зидове градина няма никой освен нас двамата.
— Искаш да обсъждаш с мен теологични въпроси?
— Не и аз! — възкликва той. — Твърде умна сте за мен. И не съм единственият.
— Не си единственият, който не иска да обсъжда теологични въпроси?
Той кимва и ми се усмихва широко.
— Кой друг не иска да говори с мен?
— Ваше величество — заявява той важно. — Аз съм само един шут. Затова не обсъждам с краля неговата църква. Но ако бях мъдър човек (а всеки ден, когато се събуждам, благодаря на Господ, че не съм), досега вече щях да съм мъртъв. Защото ако бях мъдър човек със сериозни мнения, щях да се поддам на изкушението да обсъждам тези гробовно сериозни въпроси. Гробовно сериозни, защото водят именно до гроба.